Владетелят на кулата

Френтис висеше до нея и чакаше двамата пазачи горе да отминат, впиваше пръсти в острата скала, потънал в пот, на ръба на силите си. Но захватът му не трепна и за миг. Сигурно, ако поискаше, жената можеше да го държи увиснал на ръба с часове и с дни, докато Френтис не умре от глад. Жената изчака гласовете на пазачите да утихнат в далечината, после се изтегли през ръба и хукна към градината, Френтис я следваше на десетина крачки. Движеха се бързо, но тихо, и спираха в сенките на дръвчетата, докато патрулите отминат. И двамата бяха облечени в черен памук от главата до петите, металните дръжки на мечовете и кинжалите им бяха почернени с пепел, за да не отразяват издайнически лунната светлина. Пазачите си разбираха от работата, говореха тихо и с кратки изречения, отваряха очите си на четири за натрапници. Който и да живееше тук, явно бе достоен за най-добрата охрана, която императорът можеше да осигури.

Мина повече от час, докато стигнат до задната страна на жилищната част на къщата. Прозорците на първия етаж бяха със затворени и залостени капаци, а по стената нямаше никакви фризове и декоративни елементи, които да улеснят достъпа. Жената извади нещо от копринената кания, прикрепена от вътрешната страна на ръката ѝ над китката — малката гарота, с която беше удушила търговския чиновник в архипелага, една педя лъскава стоманена тел между дървени ръкохватки. Приближи се до един от прозорците, огледа железния катинар на капаците, после уви телта на гаротата около желязната халка, към която бе прикрепен катинарът. Ръцете ѝ се задвижиха мълниеносно, изстъргването на телта в метала прозвуча като писък след толкова много часове тишина. Френтис стоеше на пост, докато жената работеше. Виждаше двама пазачи в бели плащове да патрулират в градината, напред-назад, после обратно, но така, че маршрутът им постепенно ги приближаваше към къщата. За момента Френтис и жената попадаха в сянката на конюшнята, която им осигуряваше добро прикритие, но не за дълго. Скъсяха ли пазачите разстоянието до трийсетина крачки, щяха да ги видят.

Чу се остър звън, после нещо издрънча — халката с катинара се беше отделила от основата си. Жената я улови, преди да е паднала на земята, после отвори капаците и се прехвърли през прозореца. Френтис я последва и затвори капаците. Намираха се в кухня, готварският огън още не беше загаснал напълно, редици медни съдове висяха от тавана и лъщяха на слабата светлина. Жената изтегли късия си меч и тръгна към вратата.

По това време на нощта повечето слуги вероятно спяха в едно от страничните крила на сградата, но в централното все още имаше такива, които не бяха приключили със задачите си. Налетяха на старец, който палеше лампите в коридора, и жената го прониза с меча си в тила, преди нещастникът да е усетил присъствието им. Хубава млада слугиня метеше мраморните стъпала, които се спускаха от централното фоайе. Бедната успя да зяпне, преди Френтис да метне от разстояние кинжала си и острието да потъне дълбоко в гърдите ѝ. Взе си кинжала, преди да поемат нагоре по стълбите. Сърбежът се бе стеснил и усилил едновременно, превръщайки се в бодеж отстрани на хълбока, толкова нетърпимо болезнен, че ако не беше връзката, Френтис отдавна да се е сринал в агония.