Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
В мен също се надигна ярост при вида на озъбената физиономия върху вероломното лице на северняка. Черен гняв потече по вените ми, мрачен и вълнуващ. Мисълта, че някога съм се страхувал от Снори, ми се стори също толкова абсурдна като мисълта, че някога съм му се доверявал. В момента знаех, че силата на обикновените мускули няма да се брои за нищо, когато посегна да го смачкам. Задържах погледа му. Копелето искаше Баракел да излезе на света. Всичко казано от Аслауг беше истина. Сега Снори беше слуга на светлината.
— Кара, отвори нощната врата.
— Не. — Снори пристъпи напред и аз направих същото, докато не застанахме лице в лице под празната арка. Мракът се виеше като дим от кожата ми и усещах ръцете на Аслауг на раменете си, хладни и вдъхващи увереност. Светлината, която пламтеше около Снори, сега бликаше от очите му. Има светлина, която носи топлината и приятното чувство на първите летни дни, а я има и жарта на пустинно слънце, когато тази светлина от приятна става жестока — светлината, която Баракел пращаше през Снори, минаваше дори отвъд това, за да се превърне в нещо, което не е предназначено за хората, толкова яростно, че в него нямаше място за нищо живо.
— Кара! — викнах. — Отваряй.
Снори вдигна ръка, може би без да съзнава, че стиска брадвата.
— Няма да позволя на тази нощна курва…
Ударих го. Без да мисля. И гърмът едва не ме оглуши. Изригнаха мрак и светлина и двамата бяхме запратени метри назад, но за миг рипнахме на крака и се хвърлихме с вой един срещу друг.
Само това, че Тутугу пристъпи под арката между нас, попречи на втори, още по-свиреп сблъсък. Снори откри, че е вдигнал брадвата на баща си над главата на единствения друг жив ундорет. Аз пък открих, че съм протегнал хищно ръце към лицето на Тутугу.
Снори отдръпна ръка и пусна брадвата да падне.
— Какво… какво правим? — Моментът на лудост отмина.
Бях се канил да се метна срещу размахващия брадва Снори с юли ръце.
— Господи… заради това място е! — Никой от нас вече не владееше действията си. Още малко и щяхме да се превърнем в марионетки на аватарите, които носехме в себе си. — Трябва да се махнем оттук, преди да ни е убило.
— Червените викинги вероятно ще изпреварят Осхайм в това отношение. — Кара се промъкна покрай Тутугу, застана между нас и ни избута да се разделим. — Ще се опитам да отворя вратата, с която мисля, че имаме най-голям шанс за успех. — Погледна Снори. — И щом не искаш да си пуснеш драгоценния ключ, добре тогава, ще те напътствам. — Избута Снори още няколко стъпки назад, преди да се обърне към портала, и очите ѝ направиха онзи вещерски номер с разфокусирането. — Там! — Тя отиде до него и посочи една произволна точка във въздуха, килнала глава настрани, като се взираше покрай пръста си в някаква безкрайност.
Снори извади ключа на верижката му, пристъпи по-наблизо и го вдигна към указаната точка. Неговата чернота изглеждаше някак погрешно на фона на сгъстяващата се нощ. В тази чернота нямаше мрак, а нещо друго, може би беше цветът на лъжите или на греха.
— Нищо. — Снори прибра ключа. — Целият този шум… за нищо. — Наведе се да вземе брадвата. — Съжалявам, Джал. Аз съм лош приятел.
Вдигнах ръка в знак, че му прощавам, пренебрегвайки факта, че го бях ударил пръв.
Снори отстъпи от нас и размаха брадвата. Врагът скоро щеше да ни връхлети. Той трябваше да се подготви. Брадвата описваше блестящи дъги, докато се движеше по осморка, а после се извъртя в посичане нагоре. Снори караше това да изглежда почти като изкуство, пък макар и с толкова грубо оръжие. От лявата ми страна Тутугу също се подготви: пристегна колана си и избърса острието на брадвата си с брезентовата си торба. Смелостта не му идваше естествено, или поне не онази смелост, която възхваляват воините, но днес вече бе поел един смъртоносен удар и бе готов да умре отново.
— Можем просто да им дадем ключа. — Имах чувството, че някой трябва да каже очевидното. — Да го оставим тук и да тръгнем на запад към Маладон.
Никой не ми обърна внимание. Дори момчето — а то и представа си нямаше за какво говоря, което ми се стори оскърбително. Десет-единайсет години със сигурност са твърде малко, за да прозреш през лустрото на принц Джалан, нали?
Бих тръгнал сам, но капанът на Мълчаливата сестра бе набирал мощ с всяка наша крачка към Колелото. Съмнявах се, че ще измина и сто метра, преди пукнатината да зейне и Баракел да се изтръгне от Снори, а Аслауг да се излее от мен.
— Слънцето залязва — отбеляза ненужно Кара.
— Знам. — Сянката на арката се протягаше в посока към Колелото, мрачна от възможности. Усетих пак дишането на Аслауг в тила си — чух сухото дращене по вратата, която я задържаше.