Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Слънчевата светлина се отразяваше от тавана на автомобила в далечината. Придържайки се към линията от дървета, тя изкачи хълма, който скриваше долната част на колата и откри сграда.
Блестяща, лъскава сграда насред сечището.
Не беше къща; бе по-индустриален тип. И все пак нямаше нищо, което да й подскаже за какво точно бе предназначена. Сградата беше проста, неопределена и много не на място тук насред пустошта.
Бе късен следобед, клонящ към здрач. Късният следобед бе най-горещата част от деня и косата на Сарафина бе отпусната и тежко прилепнала за главата й. Тя събу обувките си и ги остави да висят от показалеца й, докато крачеше през хладната трева към сградата. Няколкото прозореца бяха закрити, но имаше врата в задната част. Разбира се, бе заключена. Стефан нямаше да крие някаква сграда чак тук и да не заключи вратите.
Възпрепятствана, Сарафина се завъртя, чудейки се какво да направи. Беше толкова близо до разкриването на това, което си бе наумил Стефан. Тя беше тук, само ако можеше да се приближи още малко. Дървета обграждаха сградата. В далечината, в подножието на хълма, бе реката. Не можеше да влезе в сградата, но това не означаваше, че не може да намери нещо около нея. Може би щеше да открие нещо, ако претърсеше околността.
Няколко часа по-късно Сарафина бе претърсила всеки сантиметър от имота и нямаше с какво да се похвали, освен с ухапвания от насекоми. Лимузината на Стефан все още бе паркирана отвън и никой не бе влизал или излизал от там.
Здрачът бе преминал в нощ, отнасяйки топлината от въздуха и оставяйки само хлад. Беше време да се връща към пътя и да се надява, че Ерик не си бе тръгнал. Щеше да се върне в хотела и да пробва нещо друго.
Сарафина отмести един клон и се отправи към пътя, а сърцето й бе натежало от поражението. Точно тогава зърна нещо, което бе пропуснала преди това. Имаше отвор под хълма, закрит от скалите. Няколко клона бяха сложени отпред и изглеждаха неестествено, сякаш криеха нещо.
Тя ги избута настрани и разкри малкият отвор в скалата. Стоейки насред сноп лунна светлина, който изтриваше цветовете на надвисналите скали, тя го огледа. Някой умишлено го криеше и съдейки по тръпката, която премина по гърба й, там имаше нещо много важно.
Имаше само един начин да разбере какво.
Разглеждането на пещери не беше в списъка й със задачи за деня. И все пак може би това бе единственият й шанс да я проучи. Отново обу обувките си. После, спускайки се надолу, влезе през отвора, молейки се да няма паяци или змии.
В другия си край пещерата бе достатъчно висока, за да може да се изправи. Вътре беше студено, тихо и тъмно като в рог. Протягайки ръка, тя запали малка огнена топка върху дланта си. Харесваше тази страна на магията си; нямаше нужда да си носи фенерче.
Графити покриваха каменните стени на пещерата, а върху песъчливия под се търкаляха няколко бутилки от бира. Въздухът миришеше слабо на марихуана. Вероятно затова клоните закриваха входа; може би предишният собственик на земята се бе опитвал да спре тийнейджърите да влизат в имота му.
Още един малък отвор отвеждаше в друго помещение. Осветявайки с огъня, тя видя, че навътре се простираха множество стаи. В някоя от тях, дълбоко навътре, капеше вода.
Изглеждаше като обикновена пещера. В този регион имаше много. В действителност Кентъки бе известен с тях. И все пак… имаше и нещо друго тук. Нещо повече. Можеше да го усети, да го почувства, полъх от мрачните дълбини.
Тя потрепери, а сърцето й ускори ритъма си. Нечие присъствие се усещаше в стаята при нея, нечие чуждо тяло излъчваше топлина и я сгряваше. Макар да не можеше да види, нито да чуе някого, знаеше го.
О, Боже, не беше сама.
Сарафина се обърна да си ходи и се блъсна в нещо твърдо. Огънят й изгасна. Тя изпищя, но нечия ръка затисна устата й, преди да успее да извика с цяло гърло.
— Аз съм.
Тео отмести ръка от устата й и за момент изглеждаше, че тя ще припадне, преди да успее да проговори отново.
— Тео, какво правиш? Не можеш ли да издадеш някакъв звук, когато се промъкваш зад някого в тъмна пещера? Съкрати ми живота с поне пет години!
— Издаването на звук би развалило идеята на промъкването, нали? Не бях съвсем сигурен, че си ти, докато не връхлетя отгоре ми. Можеше да е някой друг с твоя медальон. Както и да е, смятай, че съм ти отмъстил. И ти ме лиши от няколко години живот, докато те гонех из цялата страна.