Магьосническа ярост

Щом слязоха от магистралата, следването на лимузината стана далеч по-трудно. Ерик се справяше с умението на агент на ЦРУ, поддържайки достатъчна дистанция, че от време на време да вижда задната броня. Беше странно да се види как от такъв символ на сила и престиж се пренасяш сред ръждясали каравани и сглобяеми къщи.

Дълбоко в сърцето на провинцията, лимузината пое по тесен, обрасъл път, който явно отвеждаше до обширно парче земя. Изглежда бяха достигнали крайната си цел. Тя потупа Ерик по рамото и го помоли да остави мотора в началото. Той спря и слезе.

— Сега какво? — Ерик се обърна към нея, а очите му бяха изпълнени с очакване.

— Следващата част трябва да свърша сама.

Той посочи към малката алея.

— Искаш да кажеш да отидеш там съвсем сама? Това може да не е безопасно.

Тя се усмихна.

— Мога да се грижа за себе си, но ти благодаря за загрижеността. И страшно много ти благодаря, че ме докара. — Тя му подаде ръка. — От тук мога да поема аз.

Той пое ръката й, стисна я, но след това я задържа.

— Как се казваш?

О, по дяволите. Разбираше погледа в очите му и бавното спускане на погледа му означаваше, че се чуди как ли би изглеждала гола.

Тя се поколеба, но все пак той я бе докарал чак до тук. Не беше подходящият момент да се държи грубо.

— Казвам се Сарафина.

— Ще се съгласиш ли да излезеш на кафе с мен някой път, Сарафина? Може да ми разкажеш всичко за мистерията около теб.

— Това е много мило, Ерик, и мисля, че си страхотен…

— Но?

— Точно сега не съм свободна да излизам на кафе, с който и да е.

— Не виждам пръстен, но има някой мъж, нали?

Той най-накрая пусна ръката й.

Тя сви рамене.

— Може би. — Сарафина хвърли поглед към алеята. — Трябва да вървя, Ерик. Благодаря ти отново.

Той обърна мотора и го скри навътре в храстите.

— А, не, скъпа, няма да те оставя. Отивай там и свърши каквото трябва да свършиш. — Той се настани под един дъб. — Ще съм тук, когато се върнеш.

Изпълни я облекчение, след като нямаше представа как ще се върне обратно до Луисвил. Това, да открие какво прави Стефан насред провинцията на Кентъки, бе отвлякло вниманието й от тази грижа.

Благодаря на Бог за южняците.

— Ерик, ти си добър човек.

Той й намигна.

— Може би съм толкова добър, че да те накарам да забравиш за този, който те спира да излезеш на кафе с мен.

Той се намести обратно с въздишка и затвори очи.

Тя се засмя и поклати глава, изчезвайки надолу по обраслия в зеленина път.

Алеята беше дълга.

Задъхвайки се, тя най-накрая стигна до края, където се намираше откритото пространство. Освен това сега избора й на пола и високи токове изглеждаше крайно незадоволителен. Разбира се, беше си представяла, че цял ден ще се наслаждава на климатика в Дъскоф Интернешънъл, а не че ще гони комари на полето, близо до криволичещата река Охайо.