![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Докато се взираше към половината си отражение, огънят сякаш се промени. Блещукането се превърна в нежно трептене, след това се забави до методично пулсиране на алена светлина. Лицето в огледалото се разми в опушено сиво и докато усети, че пада напред в него, му остана време за кратка, триумфираща мисъл: „А никой не искаше да ме научи на магия!“
Рамката на огледалото изчезна и сивотата го обгърна отвсякъде. През време на своите пътувания по-рано този ден той беше неустрашим: това беше стара и позната територия. Но още докато си казваше това, внезапно му хрумна друга мисъл. По-рано винаги бе имал водач и спътници. Този път нямаше да има никаква Лелет, за да споделя тревогите му, нито Гелое и Бинабик, за да му помогнат, ако отиде твърде далече. Обхвана го тъничък скреж на страх, но той се пребори с него. Вече бе използвал огледалото, за да извика Джирики, нали? И тогава нямаше кой да му помогне. И все пак малка част от него допускаше, че да се извика помощ няма да е чак толкова трудно, колкото да изследваш Пътя на сънищата сам.
Но Гелое беше казала, че остава все по-малко време, че скоро Пътят на сънищата ще стане непроходим. Това можеше да е последният му шанс да стигне до Мириамел, последният му шанс да я спаси и да я върне, Ако Бинабик и другите разберяха, това категорично щеше да е последният му шанс. Трябваше да продължи. Освен това Мириамел щеше да е толкова изумена, толкова радостна и изненадана…
Този път сивата пустота изглеждаше още по-плътна. Ако плуваше, щеше да е като в пихтиеста, кална вода. Как да си намериш пътя тук без белези и знаци? Саймън си представи образа на Мириамел — същия, който бе запомнил при залеза, когато пътуваше в съня си заедно с другите. Този път обаче картината не се сглоби. Нима така изглеждаха очите на Мириамел? И косата й, дори когато я беше боядисала за маскировка, не беше с такъв червеникавокафяв цвят. Той се бореше с непокорния образ, но чертите на изчезналата принцеса не се появяваха, каквито бяха. Той дори се затрудняваше да си спомни какви всъщност трябваше да са. Струваше му се, че иска да оцвети стъкло с водни бои: очертанията се стичаха и се смесваха напук на всичките му усилия.
Докато се бореше, сивотата наоколо започна да се променя. Разликата не стана очевидна веднага, но Саймън усети, че настръхва. Нещо делеше пустотата с него, нещо много по-огромно от него. Той усети изблика на силата му като плисък, но за разлика от бурята, която бе го сграбчила в съня, това нещо не беше безразсъдна мощ: то излъчваше интелигентност и дяволско търпение. Саймън усещаше как то безпардонно го изучава, както плувец в открито море би усещал нещо с огромни плавници, което минава под него в черните дълбини.
Самотата на Саймън изведнъж заприлича на ужасна голота. Той се бореше отчаяно да влезе във връзка с нещо, което можеше да го изтласка надалече от тази безприютна пустота. Усети, че се смалява от страх, че капе като запалена свещ — не знаеше как да се измъкне! Как би могъл да се махне от това място? Опита се да се отърси от съня, да се събуди, но като в детските кошмари магията не можеше да се развали. Той бе навлязъл в съня, без да спи, следователно как би могъл да се събуди?
Размитият образ, който не беше Мириамел, оставаше. Той се опита да пробие към него, да отблъсне това огромно, бавно нещо, което го дебнеше.
„Помощ!“ — извика мислено той и усети проблясък на приемане някъде на хоризонта на мислите си. Посегна към него, като се мъчеше да се вкопчи като удавник за сламка. Новото присъствие стана малко по-силно, но щом силата му нарасна, нещото, което делеше пустотата с него, освободи още една част от мощта си, достатъчна, за да не му позволи да избяга. Той усещаше зловещото чувство за хумор на чуждата сила, удоволствието от тази безнадеждна за него борба, но усещаше също, че това развлечение започва да й омръзва и тя скоро ще приключи с борбата. Някаква убийствена мощ се разрастваше и го обкръжаваше, студенина на душата, която смразяваше усилията му, когато отново посегна към слабото присъствие. И тогава той успя да я докосне и я прегърна.
„Мириамел?“ — мислеше си той и се молеше да е така, ужасен, че неуловимият контакт може да се прекъсне. Която и да беше тя, сякаш най-после бе разбрала, че той е тук, но нещото, което го държеше, вече не се колебаеше. Черна сянка премина над и през него, задуши светлина и мисли…