Повелител на сенките [bg]

— Ами Ема Карстерс?

Зара се залови да събере листовете от писмото на баща си, без да поглежда към Мануел.

— Какво за нея?

— Всички твърдят, че е най-добрият ловец на сенки от Джейс Херондейл насам. Титла, която знам, че отдавна искаш за себе си.

— Според Ванеса Ашдаун тя е луда по мъжете уличница — заяви Зара и грозните думи сякаш отекнаха между стените. Кит си представи Ема с меч в ръка, Ема, която му спасява живота, Ема, която прегръща Кристина и гледа Джулиън така, сякаш бе окачил луната на небето, и се зачуди дали би му се разминало, ако следващия път, когато види Зара, я настъпи с всичка сила по крака. — А и не съм особено впечатлена от нея на живо. Тя е съвсем, съвсем обикновена.

— Така си е — съгласи се Мануел, докато Зара се изправяше с листовете в ръка. — Но все още не разбирам какво толкова виждаш в Диего.

— Няма как да разбереш. Това е семеен съюз.

— Уреден брак? Колко мунданско и средновековно. — Мануел се залови да събере руническите камъни от масата и за миг светлината в помещението сякаш затанцува, необуздана плетеница от сияние и сенки. — Е, ще се връщаме ли?

— Няма да е зле. Ако някой ни види, ще кажем, че сме проверявали магическите бариери. — Зара смачка писмото на баща си и го натъпка в джоба си. — Съветът скоро ще се събере. Баща ми ще прочете писмото ми там, ще заяви, че Артър Блекторн не е в състояние да ръководи Института и ще се кандидатира за мястото му.

— Няма да разберат откъде им е дошло. — Мануел напъха ръце в джобовете си. — А когато всичко свърши, разбира се…

— Не се тревожи — заяви Зара подразнено. — Ще си получиш това, което искаш. Макар че би било добре, ако беше по-отдаден на каузата.

Тя се извърна и Кит видя как очите на Мануел припламнаха изпод клепачите му, докато я проследяваше с поглед. В изражението му имаше отблъскващ копнеж… но дали бе за Зара, или нещо по-загадъчно, Кит не знаеше.

— О, отдаден съм — увери я той. — Искам да видя света, прочистен от долноземците толкова, колкото и ти, Зара. Просто не обичам да правя нещо в замяна на нищо.

Зара хвърли поглед през рамо, докато поемаше по коридора, по който беше дошъл Мануел.

— Няма да бъде за нищо, Ману — каза тя. — Обещавам ти.

И те си тръгнаха, оставяйки Кит, Тай и Ливи, сгушени в началото на тунела, в поразено мълчание.