Повелител на сенките [bg]

Кит се опита да види какво чете, но беше твърде далеч. За сметка на това успя да различи някои от думите, вдълбани в масата: ОГЪНЯТ ИСКА ДА ГОРИ. Нямаше представа какво означават. Зара като че ли не правеше нищо интересно. Може би идваше тук, за да чете на спокойствие. Може би тайничко й беше писнало от Съвършения Диего и се криеше. Кой би могъл да я вини?

Зара вдигна очи, сбърчила вежди. Някой идваше — Кит чу бързи стъпки и в другия край на стаята се появи разчорлена фигура по дънки.

— Мануел — прошепна Ливи. — Може би имат афера?

— Ману — каза Зара; определено не звучеше така, сякаш прелива от любов. — Закъсняваш.

— Съжалявам. — Мануел й отправи обезоръжаваща усмивка, след което завъртя свободния стол към себе си и се настани с ръце, обвити около облегалката. — Не ми се сърди, Зара. Трябваше да изчакам, докато Раян и Джон заспят — бяха в настроение за приказки и не исках да рискувам някой да ме види, че излизам от Института. — Той махна към листовете. — Какво имаш тук?

— Най-новата информация от баща ми. Разочарован е от изхода на последното заседание на Съвета, естествено. Решението да оставят онзи нечистокръвник, Марк Блекторн, да живее между благоприлични нефилими, би обидило всекиго.

Мануел взе винената й чаша. В дълбините й проблясваха червени светлинки.

— Все пак, трябва да гледаме към бъдещето — заяви той. — Целта на идването ни тук не беше да се отървем от Марк. Той е просто дребен дразнител, като братята и сестрите си.

Тай, Кити и Ливи се спогледаха объркано. Лицето на Ливи бе обтегнато от гняв. Това на Тай беше безизразно, ала ръцете му се движеха неспокойно до тялото.

— Така е. Първата стъпка — съгласи се Зара и потупа листовете, при което те прошумоляха. — Баща ми твърди, че Кохортата е силна в Идрис и вярват, че Лосанджелиският институт е готов да ни падне в ръцете. Инцидентът с Малкълм пося голяма доза съмнение в умението на Западното крайбрежие да прави правилни преценки. А това, че и върховният магьосник на Лос Анджелис, и главата на местния вампирски клан се оказаха забъркани в тъмна магия…

— Вината не беше наша — прошепна Ливи. — Нямаше откъде да знаем…

Тай й изшътка да замълчи, ала Кит вече бе пропуснал края на думите на Зара. Виждаше единствено усмивката й, като тъмночервена резка върху лицето й.

— Доверието не е много голямо.

— Ами Артър? — попита Мануел. — Предполагаемият ръководител на това място? Когото нито веднъж не съм видял.

— Умопобъркан — заяви Зара. — Баща ми каза, че подозира нещо такова. Познава го от Академията. Лично разговарях с Артър. Мислеше, че съм някой, на име Аматис.

Кит погледна към Ливи, която сви объркано рамене.

— Лесно би било да го изправим пред Съвета и да докажем, че е луд — продължи Зара. — Не съм сигурна кой ръководи Института вместо него — Даяна, предполагам — но ако искаше да оглави мястото, вече да го е направила.