![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Убитите елфи бяха много, наистина много, но в същото време нямаше никакво съмнение кой е излязъл победител от тази битка. В стената на централната кула, на височина десетина ярда, бяха вбити телата на осем орки. Не бих изключил, че след като елфийските шамани и магьосници са извършили екзекуцията, орките още дълго, мно-о-ого дълго са се мъчили. Изненадващо, но времето сякаш се беше трогнало и беше пощадило мъртвите, изглеждаха все едно са умрели само преди минута. Плътта им не се беше разтопила като восък, не беше изгнила като развалено месо и не беше изсъхнала като сушена смокиня. След пътуването през Пограничното кралство, общуването с воините на Алгерт Дали и схватката в Кръстопът имах някакви познания за нашивките на най-известните кланове на орките. При орките, защитавали крепостта, нашивките бяха в бяло и черно, почти избелели. Никога не бях чувал за такива кланови цветове. Ако се измъкна от Храд Спайн, просто от любопитство ще попитам Еграсса кой клан на орките носи бели и черни цветове.
Точно пред кулата растеше голямо старо дърво, напомнящо на джудже-воин, отдъхващо след дълъг път. Широко, здраво и нискорасло. Толкова древно, колкото и червената крепост, която сега пазеше костите на падналите воини. Но за разлика от отдавна мъртвата и изоставена крепост, старото нелепо растение все още живееше. Всички клони на многолетника бяха покрити с малки бели цветчета и изглеждаше така, сякаш е завито с пухкаво снежно одеяло. Цветчетата ухаеха на бадеми и горчивият им аромат го усещах дори в устата. От миризмата вече започваше да ме боли глава и аз бързо се отдалечих. Нямаше смисъл да се задържам в двора на крепостта повече от необходимото.
Крачех с широки, внимателни крачки, опитвайки се да не стъпвам върху костите. Глупаво, но не можех да се преборя със себе си — детските суеверия все още бяха силни и нещо ми подсказваше, че не е необходимо без причина да безпокоя останките на елфи и орки. Въпреки това невинаги успявах да избегна жълтите кости, облечени в ръждясали брони. Твърде много скелети имаше и понякога нямах друг избор, освен да притисна костите в рохкия пясък на крепостния двор. Ето и сега не прецених добре и стъпих върху череп.
Хрус!
Черепът оглушително изхрущя и се разпадна, сякаш под крака ми беше не кост, а презрял гаракски пъпеш. Отдръпнах се отвратен, за миг отклоних поглед от костите и погледнах към дървото.
Сърцето в гърдите ми направи безумно салто, подскочи до небесата, после рухна долу и се оплете в червата. Цветята на дървото вече не бяха бели, а червени! Кърваво червени! Кръвта избиваше по венчелистчетата под формата на огромни капки, а след това падаше долу, оросявайки кости и пясък. Тежки капки, сякаш дъжд от кошмара на някой луд, се стичаха от клоните, изскачаха от всички пори на древния ствол и се плъзгаха надолу. За няколко секунди под дървото вече успя да се оформи малко езерце. Езерцето растеше и растеше, разширяваше се и буквално като някакъв хищник поглъщаше лежащите на пясъка кости.
Агонизиращ, нескончаем, пронизващ до мозъка на костите болезнен писък се раздаде някъде отгоре и ме накара да подскоча и да свия глава в раменете. Погледнах нагоре, очаквайки да видя падащия върху мен грифон-дракон-мантикор-харпия-Посланик-Господар-Неназовим-Боговете знаят кой още, но… Но никой не се канеше да пада върху мен. Крещеше единият от орките, вбити в тялото на кулата. При това крещеше непрекъснато и мъчително. Лицето му беше изкривено от неописуема болка. Ето тук вече не издържах и хукнах…
Хукнах направо, без да подбирам пътя, като разпръсквах попадналите под краката ми кости. Оркът продължаваше да се дере като прасе, попаднало под ножа на некадърен месар. Втурнах се от единия край на двора към другия, започнах да скачам по разпръснатите каменни парчета на разрушената кула, загубих равновесие и паднах, като едва не улучих разлялата се по двора кръв, претърколих се настрани, скочих, затиснал ушите си с ръце, и продължих да тичам. Усетих, че арбалетът пада, обърнах се, разхвърлях настрана нечии ребра, вдигнах оръжието си и отново се хвърлих напред, замятах се… Крясъците на страдащото създание направо ме побъркваха и надигаха от дъното на моето съзнание ледените висулки на страха.