Виелица на сенките [bg]

Когато приближих края на пещерата, редките слънчеви лъчи вече не можеха да осветят почти нищо. Тъкмо се канех да се възползвам от ново вълшебно фенерче, когато се случи чудо. Каменните стълбове-пръсти, между които лъкатушеше пътечката, примигаха веднъж, светнаха и засияха със студена бледосиня светлина. Точно същите камъни, но по-малки по размер, растяха направо от стената и тяхното сияние ми показа незабележима досега пътека, която със странен зигзаг се изкачваше някъде нагоре по стената. Нямах кой знае какъв избор, пътеката би трябвало да ме изведе до изхода, тя изглеждаше единствения път, освен ако не исках да тръгна покрай стената, надявайки се да намеря друг начин да се измъкна оттук. Но заслужаваше ли си да се занимавам с глупости и да губя време, щом пещерата дори не е посочена в картите? Ами ако няма друг изход?

Независимо от това, че се изкачвах, вървенето се оказа лесно и след като преодолях девет двойни завоя на пътеката, се изкачих на доста голяма височина. Самата пътека беше тясна и трябваше да се притискам към стената, за да се чувствам що-годе сигурен. Разсейваш се, не забелязваш лошо положен камък — и веднага политаш надолу. Разбира се, това не беше стоярдова пропаст, но ако падна от пътеката, ще има да си събирам костите със сигурност. Надолу се стараех да не гледам, докато накрая пътеката, издълбана право в отвесната скала, не ме изведе до изхода.

Заслужаваше си да отдъхна. Разположих се на равна площадка с явно изкуствен произход, извадих сухар, разклатих манерката, за да проверя колко вода е останала, и разочаровано цъкнах с език, разбирайки, че вътре има не повече от три или четири глътки. Скоро ще имам проблем, освен ако не намеря някакъв източник или езерце, за да попълня оскъдните си запаси. Сухарът, както винаги, се оказа безвкусен и твърд като подметка на стар военен ботуш (слава на Сагот, че поне не мирише като такъв). Дъвчейки сухара, аз се наслаждавах на открилата се пред мен гледка. Оттук до тавана имаше не повече от шест ярда, а до пода — около петдесет. Цялата пещера се виждаше като на длан. Стотици искри-колони горяха с ярка студена светлина и с равномерната светлина на магически огньове, осветявайки цялата местност. Подът и стените бяха облети в сините кръгове светлина, излъчвани от стълбовете. Красиво. Вълшебна, неописуема красота. Стълбовете-фенери, намиращи се твърде далеч, се сливаха в една ярка линия. Островчетата синя светлина потапяха пещерата в нереално приказен сън. Дори нощните светлини на горите в Заграбия бяха далеч от такава красота.

Можех да се наслаждавам на красотата безкрайно, но докато си седя тук, няма да взема Рога на дъгата. Станах със съжаление, изтръсках трохите с ръце, прибрах манерката и влязох в просторен коридор, по чийто стени се виждаха следи от сажди от факли. Тръкнах саждите с нокът. Пресни. Готов бях да заложа една златна срещу развалено яйце, че от първи опит ще позная чии факли са цапали тук. На хората на Господаря. Изглежда Лафреса беше изфабрикувала крила за себе си и за своя отряд, иначе как да се обясни, че слугите на Господаря през цялото време ме изпреварват? Е, какво пък, ще трябва да ги догоня.