Мечът на Ликтора [bg]

Одеялата ни бяха влажни от росата и ние ги разпънахме върху камъните да изсъхнат. Макар да нямаше слънце, сухите повеи на планинския въздух ги изсушиха за няма и час. Знаех, че следващата нощ ще я прекараме на по-голяма височина, почти толкова високо, колкото първата нощ след като избягах от Тракс. Незнайно защо обаче този факт не успя да потисне духа ми. Не толкова защото се отдалечавахме от опасностите, връхлетели ни в обраслата с джунгла седловина, а защото оставяхме зад гърба си безчестието й. Имах чувството, че съм се омърсил и че студеният въздух на планината ще ме очисти. Отначало това чувство бе смътно и непроучено, после, когато наклонът пред нас стана сериозен, осъзнах какво точно ме безпокои — безпокояха ме лъжите, които бях изрекъл пред магьосниците, и преструвките ми, както и техните, че обладавам велики способности и познавам велики тайни. Тези лъжи си бяха напълно оправдани — бяха ми помогнали да спася своя живот и този на малкия Севериън. И въпреки това чувствах достойнството си подронено, задето бях прибегнал до тях. Учителят Гурлойс, когото бях намразил преди да напусна гилдията, често послъгваше и сега не бях сигурен дали съм го намразил заради лъжите му, или мразя лъжите, защото той лъжеше.

Учителят Гурлойс обаче бе имал също толкова добро оправдание, колкото и аз, а може би и по-добро. Той лъжеше, за да предпази гилдията и да увеличи богатствата й, като преувеличаваше постиженията ни в докладите си пред властите, а в случай на нужда прикриваше и грешките ни. В резултат на това той, който на практика ръководеше гилдията, без съмнение облагодетелстваше и самия себе си, но пък облагодетелстваше и мен, и Дрот, и Рош, и Еата, и всички други чираци и пътуващи братя, които щяха някой ден да я наследят. Ако беше простоватият, грубоват човек, за какъвто предпочиташе да го смятат, сега щях да съм сигурен, че безчестието му е било продиктувано единствено от стремеж за собствена облага. Но знаех, че не е такъв, и нищо чудно години наред да е виждал себе си така, както аз виждах себе си в момента.

И все пак не можех да съм абсолютно сигурен, че действията ми са били продиктувани от желанието да спася малкия Севериън. Когато той побягна, може би за него щеше да е по-добре, ако бях нападнал пазачите, вместо да им предавам меча си. Единствено аз извлякох непосредствена полза от покорната си капитулация, защото иначе можеше и да загина в битката. По-късно, когато избягах, без съмнение се върнах колкото за момчето, толкова и за Терминус Ест. Бях се върнал за меча и в мината на маймуночовеците, когато Севериън не беше с мен. Без Терминус Ест бих се превърнал в най-обикновен скитник.