Нови римски разкази [bg]

- Карай бавно, Тулио, този снежец е много хлъзгав.

В същия миг Тулио, неизвестно как, загуби контрол, колата се подхлъзна, тръгна първо надясно, после наляво, отново надясно и спря редом с камион, който, за щастие, се движеше със скоростта на пешеходец. Тулио веднага дръпна ръчната спирачка и изскочи навън: същото направи и шофьорът на камиона, рус младеж от север, с червен пуловер като на моторист.

Започнаха обичайните спорове: вие карахте бързо; а вие не държахте волана; но вие трябваше да намалите; а вие защо не ударихте спирачки? За късмет, щетите бяха незначителни, калникът на Тулио бе леко одраскан; всичко завърши с размяна на цигари под суграшицата, а усилващият се вятър бръснеше лицата ни. Тулио обаче имаше странно изражение и когато Гуалтиеро за момент се отдалечи, ми пошепна:

- Каръкът започва.

Вдигнах рамене:

- Гледай си работата... знаеш, не вярвам, че си карък.

А той:

- Не аз, Гуалтиеро. Не си ли чул? Известен е в цял Рим.

От това изявление, не крия, ми стана неприятно и си помислих: „Добре се наредих: двама наведнъж и двамата против мен.“

Тулио сякаш прочете мислите ми и интуитивно добави:

- Ама ти не се притеснявай. Двама сме и по този начин силата на единия уравновесява силата на другия. Това е борба, ще се разбере кой ще надделее. Първият му удар успя, но няма да е все така.

Продължихме нататък, отминахме разклонението за Фреджене и хванахме пътя за местността Статуа, където се хваща за Чери. Откъм морето, на хоризонта, се наблюдаваше странно проясняване като светлина с цвят на сяра, но откъм Чери небето бе надвиснало над хълмовете, черно и опушено - валеше из ведро. На разклона за Статуа дъждът ни връхлетя точно когато оставихме асфалта и нагазихме по кален полски път. Тулио, който колкото по-зле вървяха нещата, толкова по-весел ставаше, подхвърли:

- Вълче време.

Ха, още по-лошо; дори и вълците не биха се осмелили да обикалят в такова време. Движехме се много бавно, слепешката, обгърнати от белия воал на дъжда; от време на време пътят изчезваше под някоя локва с цвят на капучино, а колелата вдигаха ветрила дъждовна вода от двете ни страни.

Накрая спря да вали, но не съвсем и местността се появи пред очите ни отчаяна, пуста, с посивелите си наводнени поля и оголени хълмове. Пресякохме боровата горичка, където беше тъмно като нощ, и пред нас изникна Чери: висока скала, прилична на замък, с няколко почернели къщи на върха, сред амфитеатър от стърчащи нагоре скали. Тръгнахме по калния път към селото, отминахме портата, поехме по тясна уличка, изсечена в самата скала, и стигнахме до неголямо пространство, цялото в дупки и могили, оградено от хижи на бедни хора: площада на селото. Тулио спря и натисна клаксона няколко пъти, но никой не се показа. Селото изглеждаше умряло под неспиращия дъжд, нямаше ни кучета, ни хора, без бар, без кино, без кръчма и без подслон за през нощта - обиталище на селяни, които работят на полето. Дълго чакахме, накрая се появи нисък дребен мъж с жилетка и черен пояс, наметнал торба на главата, за да се пази от дъжда. Направи ни знак да го следваме: беше собственикът на прасето, което искахме да купим ние с Тулио, по половина за всеки. Той вървеше напред, а фургонът го следваше по тясна кална уличка между малки почернели къщи. Жени, облечени в нови дрехи, ни гледаха през прозорците;