Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Независимо от всичко, продължаваше да лети, като се надяваше, че О’Фарел и неговият „Джо“ са зад него. Със сигурност всички искаха едно и също – тази нощна мисия да мине без засечки. Особено след отменената поради мъгла мисия предишната нощ, пълната луна, която започваше да помръква, и приемната комисия, която бе идвала всяка нощ заради тях и след това разочарована си бе тръгвала.

Кълбестите облаци се спуснаха на триста метра височина. Под тяхната пелена проникваше толкова малко лунна светлина, че Никълъс продължаваше да се движи на сляпо, разчитайки на компаса и паметта си. По план трябваше да се срещне с О’Фарел в Блоа, но бе невъзможно да види къде се намира Блоа, затова продължи да лети напред, като се надяваше и О’Фарел да направи същото. Накрая, точно когато си мислеше, че трябва да се откаже, мъглата се вдигна достатъчно, видя някаква река и църква и разбра, че късметът е с него и че се е отклонил от курса с не повече от няколко километра.

Мъглата прелиташе покрай тях на парцали, тънки снопчета лунна светлина докосваха земята. Условията за кацане не бяха идеални, но нищо никога не бе идеално. Направи кръг, за да бъде сигурен, но определено имаше достатъчно видимост. Видя как светва морзовата буква „С“ и разбра, че всички на земята са готови.

По време на втората обиколка видя лизандъра на О’Фарел с Вети Бууп, която безсрамно се перчеше на опашката. Остави го да направи своята обиколка над полето, след това размаха крила към О’Фарел, който също му махна в отговор.

О’Фарел започна маневрата пръв, както бе по план, а Никълъс, който наблюдаваше, изруга.

— Какво става – гласът на Марго прозвуча в ухото му по интеркома.

— Не знам – отвърна той. – Обаче лизандър не се приземява така, освен ако нещо не става на земята.

Видя как О’Фарел излиза навън, което не правеше никога, освен ако нямаше някаква повреда в самолета. Никълъс трябваше да изчака, но не искаше, не и когато може би можеше да помогне.

— Спускаме се надолу – каза той на Марго.

— Разбира се – отвърна тя.

Това накара Никълъс да се усмихне. Те, четиримата – О’Фарел и Никълъс, Марго и „Джо“ на О’Фарел – Люк му бе името – бяха толкова близки, колкото изобщо бе възможно при тези обстоятелства, откакто Марго бе накарала О’Фарел да се закълне, че никога повече няма да флиртува с нея. Марго нямаше да изостави никого от тях на земята, ако можеше да помогне, също както Никълъс.

Обаче тази вечерна прокоба застигна и Никълъс. Усети как самолетът му се съпротивлява, щом докоснаха земята. Кормилото се бе запънало и лостът изобщо не помръдваше. Въпреки че на снимката, която бе разглеждал в Тангмере, всичко изглеждаше наред, пистата за кацане бе прорязана от дълбоки следи от камиони.