Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Щом ти можеш да правиш онова, което правиш – каза той, – и аз мога да се въздържам, докато съм около Скай, докато тази проклета война свърши, така че никой да не заподозре, че ти и аз не сме наистина сгодени, или че имам към Скай някакви други, освен братски чувства.

Марго за миг го загледа, а след това му отправи внезапна блестяща усмивка. Само веднъж преди бе видял тази нейна усмивка – когато я взе от Франция, след като за пръв път бе прекарала два месеца с нациста.

— Не съм Скай – каза тя, – и няма как да е същото, но и аз държа на теб. Ела насам.

Разтвори обятия и той я прегърна, като я държеше по същия начин, по който и тя него. Сякаш и двамата се опитваха да се убедят взаимно, че всичко ще бъде наред, но със съзнанието, че нито един от тях не го вярва.

Някакъв инженер – не от тяхната ескадрила – мина покрай тях, докато се прегръщаха, и подсвирна:

— Хей, вие, влюбените птички, не може ли да се натискате на по-скришно място?

След като стъпките на инженера заглъхнаха, Никълъс се усмихна:

— Това ще запази нашата легенда малко по-дълго.

— Сигурно – Марго се отдръпна, така че да може да вижда лицето му. – Казаха ми, че ще наемат нови жени в УСО. Ще трябва да ни измислят по-подходящи легенди. Може би скоро…

Скоро. Може би войната скоро щеше да свърши. Така казваха всички. Отдавна беше престанал да вярва на тези „скоро“. Имаше едно-единствено нещо, което сега можеше да направи.

— Да излитаме – каза той. – Да оцелеем.

Шестнайсета глава

Никълъс излетя от брега близо до Богнър Реджис и се издигна до две хиляди и четиристотин метра. Там бе по-безопасно и видимостта бе толкова добра, че можеше да види френската брегова ивица на лунната светлина. След като влезе във Франция близо до Кабург, той се спусна на триста метра, като дори не трепна от откоса на противовъздушната артилерия, изстрелян в небето може би срещу него, може би срещу О’Фарел. И двамата бяха твърде опитни, за да бъдат улучени, и преминаха безпрепятствено.

Над земята бе започнала да се надига мъгла. Въпреки това Никълъс се чувстваше достатъчно сигурен, за да остави мислите си да се насочат назад към едно време, приблизително преди девет месеца, когато за пръв път срещна Марго, скоро след като бе постъпил в Ескадрила 161.

Марго Журдан приличаше на мъглата долу – хлъзгава, опасна и красива. Първия път, когато Никълъс я видя, тя крачеше в полето в Сомерсхан, близо до Темсфорд, с цигара в ръка, облечена в панталони и пуловер. Никълъс и Ричи зяпнаха и Никълъс бе убеден, че О’Фарел го заплашва голяма беда.

Вятърът отвя шала от главата й и разкри дългите й тъмни коси, като тези на Скай. Марго дори стоеше изправена по същия начин, сякаш нищо не можеше да я нарани, и той се запита дали това бе много добра преструвка, каквато беше тази на Скай. Той бе толкова погълнат от косата на Марго и нейната стойка, че дори и не помисли да хукне да улови шала й – за щастие, О’Фарел се погрижи за това.

И двамата – и Ричи, и О’Фарел, нарекоха Никълъс копеле с късмет, когато го прикрепиха към Марго – на всеки пилот бе определен по един агент за обучение, но Никълъс не им обърна внимание. Животът бе станал достатъчно сложен и без перспективата за евентуална романтична връзка с агент на УСО.