Warcraft - Нощта на Дракона

— Дръж си езика зад зъбите и сложи ръцете зад гърба.

Той подчерта заповедта си, като насочи острието на жезъла си към гърлото й. Рейнджърът му се подчини. Зендарин отмести жезъла и насочи кристалния му връх към главата й. После бавно го свали надолу, докато върхът достигна пода под краката й.

— А-а! — той вдигна жезъла малко по-високо, на нивото на прасците й.

Верееса занемя. Прасецът й сякаш се подпали.

— Със сигурност можеш и по-добре — отбеляза студено братовчед й. — Не знаеш какво е наистина да гориш…

Последва звук от разкъсване… и тънкото метално острие, което елфата беше скрила в ботуша си, излетя навън. Приземи се до Зендарин, все още нажежено и огненооранжево. Подпирайки се на един крак, Верееса се взря в кървавия елф.

— Знаех си, че ще има нещо. Не само че си пъргава като рейнджър, но и типично в стила на Уиндранър…

— Ти си позор за рода ни, Зендарин.

Той се изсмя.

— По-голям от този, който спи с човек и дори му ражда деца? По-голям може би дори от банши? Много съм далеч от най-големия позор в семейството. Всъщност аз съм бъдещето му!

Наранена от последните му думи, тя не отвърна нищо. Тези, които касаеха нея, не бяха толкова ужасни. Тя се беше изправила срещу предразсъдъците както на своя вид, така и на този на Ронин и до голяма степен ги беше преодоляла. Не, ужасните думи касаеха проклятието на банши. Банши като сестра й Силванас. Но въпросът за Силванас беше за друго време, може би за друг живот.

— Мълчанието ти отива.

Зендарин й даде знак да се върне в килията си. Той набързо прокара жезъла около останалите джуджета, докато Верееса се върна при Гренда.

— А-а… Явно всички други са били послушни. Няма повече скрити остриета…

Скардинът се бе постарал да претърси добре далечните си братовчеди, но не и Верееса. Сега Зендарин беше решил и този въпрос.

— Горките ти дечица — продължи той, наблюдавайки я през железните решетки. — Как ли ще се почувстват като разберат, че майка им ги е изоставила? Е, скоро чичо им ще бъде с тях, за да ги утеши… и отгледа, след като и баща им не успее да се завърне.

Този път Верееса изрева гневно. Скочи към решетката и се протегна към Зендарин, но той вече беше отстъпил назад. Кървавият елф се изсмя, а към него се присъединиха и скардините, и драконспонът.

— Много съм щастлив от тази семейна среща — завърши той. — Сега съм още по-нетърпелив да подновя отношенията си с малките си племенници…

Зендарин отпрати жезъла и се оттегли. Драконспонът се приближи до килията и замахна с камшик към Верееса, за да отстъпи назад.

— Сядай! — изрева бегемотът.

После, доволен, че е въдворил ред, драконспонът се върна на поста си. Рейнджърът изгледа гневно пленителите си и с неохота се върна при Гренда.

— Съжалявам за всичко това — прошепна джуджето. — Може би мъжът ти ще може да го спре, все пак е магьосник…

— Да оставим настрана уменията на Ронин, аз нямам никакво намерение да залагам всичките си надежди на тях — отвърна Верееса, много по-спокойно отколкото преди няколко секунди. — Ще избягаме и ще пипна Зендарин… кълна се поне за това.

После пъхна ръка в другия си ботуш и извади едно още по-малко острие. Първото беше метално, но това изглежда беше изваяно от дъгоцветна перла.

— За кръвта на Гимел! — прошепна Гренда. — Как успя да скриеш това от братовчед си?

— Той търсеше оръжия, изработени по начин, който всеки би очаквал. Ронин ми направи това — просто, но здраво острие, изваяно от морски дар. В него няма магия. Ако не знае как да търси точно него, заклинанието му го подминава като обикновена част от ботуша.

Женската Бронзбиърд поклати глава.

— Какво ли не измислят магьосниците!

— Идеята беше моя. Изработката — негова. — Една сълза избяга от очите й. — Заедно сме по-силни, отколкото поотделно. — Елфата се стегна и продължи: — Трябва да се измъкнем при първа възможност…

Прекъсна ги пристигането на един драконид. Верееса го огледа, но този не беше Раск.

— Вземете един! — заповяда драконидът.

Скардинът отключи вратата. Размахвайки камшици, стражите притиснаха братовчедите си навътре, отделяйки един от воините настрани. Двама скардини го завлачиха навън. В момента, когато стражите понечиха да се оттеглят, джуджетата се хвърлиха към тях. За съжаление, не успяха нито да им попречат да заключат вратата, нито да направят нещо за другаря си, освен да закрещят гневно, докато го отвеждат. Скардините започнаха да плющят с камшици по решетката. Джуджетата отстъпиха, а драконидът се изсмя.