Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Той бе станал господар на девствената гора!
Известно време му правеше удоволствие да си проправя път през джунглата, сякаш е слон, чул Големия зов. Силите му не намаляваха, не беше нужно да спира нито за секунда, за да си поеме дъх, в хълбока му не се появиха бодежките, сърцето му не се разтуптя, дори не се изпоти.
Най-накрая се налудува до насита и му се прииска да види Перелин, своето царство, от високо, за да разбере докъде се разпростира вече.
Той погледна нагоре, за да прецени височината, плю на дланите си, хвана една лиана и започна да се катери нагоре, ей така, с едната и после с другата ръка, без да използва краката, както бе виждал, че правят артистите от цирка. За момент се мярна пред очите му като избледнял спомен от отдавна отминалите дни, как пред погледите на превиващия се от смях клас виси като чувал с картофи в най-долния край на въжето. Това го накара да се усмихне. Как ли щяха да зяпат, ако го видеха сега. Щяха да се гордеят, че го познават. Но той нямаше да им обърне никакво внимание.
Той на един дъх достигна накрая клона, от който се спускаше лианата, и го възседна. Беше дебел колкото бъчва и вътрешността му фосфоресцираше червеникаво. Бастиан се изправи внимателно на крака и започна да балансира към стеблото. И тук много виещи се растения образуваха гъсталак, който му се изпречваше на пътя, но той без усилие се провираше напред.
Тук горе стеблото беше все още толкова дебело, че дори петима мъже не биха могли да го обхванат. Нямаше друг страничен клон, намиращ се по-високо или стърчащ в друга посока, който Бастиан да може да достигне от мястото, където се намираше. Затова той се хвърли, улови се за един надземен корен и се люля на него напред-назад, докато се хвана за по-горния клон, и то отново с един рискован скок. Оттам можеше с ръце да се издърпа до следващия. Вече беше много високо в короната на дървото, най-малко сто метра над земята, но блещукащите листа и клони му пречеха да я види.
Едва когато се изкачи на два пъти по-голяма височина, се появиха тук-там места, откъдето можеше да се огледа, но тогава работата започна да става съвсем трудна — именно защото клоните оредяха. И накрая, когато достигна почти до самия връх, трябваше да спре, тъй като не намери нищо, за което да се хване, освен голямото гладко стебло, на дебелина колкото телеграфен стълб.
Бастиан погледна нагоре и видя, че това стебло или по-скоро върлина завършва след около двайсет метра с грамаден, светещ тъмночервен цвят. Той просто не знаеше как да стигне догоре. Налагаше се обаче да се качи, защото не искаше да остане там, където се намираше. И така, той прегърна стеблото и се изкатери като акробат по последните двайсет метра. Тънкият връх се люлееше напред-назад, огъваше се на вятъра като тревичка.
Най-сетне той стигна непосредствено под цвета, който се разтваряше нагоре като лале. Успя да пъхне ръката си между листата му. Така имаше за какво да се хване, бутна листата настрани и се издърпа нагоре.
За момент остана да лежи, защото все пак малко се бе запъхтял. Скоро обаче се изправи и се огледа от ръба на проблясващия огромен цвят във всички посоки като от наблюдателница.
Гледката беше неописуемо величествена!
Растението, в чийто цвят се намираше Бастиан, беше едно от най-високите в цялата джунгла, така че погледът му стигаше много далече. Над него продължаваше да виси като беззвездно нощно небе същата кадифена тъмнина, а под него се стелеха в пъстрата си премяна безбройните върхове на Перелин. Очите му просто се наляха със сълзи при вида на толкова красота.
И Бастиан дълго стоя и се наслаждава на гледката! Това беше негово царство! Той го бе създал! Той беше господарят на Перелин.
И още веднъж дивият му победоносен вик се разнесе над светещата джунгла.
А нощните растения продължаваха да растат тихо, кротко и неудържимо.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Гоаб, Пустинята на цветовете
Отваряйки очи, след като дълго и дълбоко бе спал в блещукащия грамаден червен цвят, Бастиан видя, че над него все още е надвиснало черното кадифено нощно небе. Протегна се и усети със задоволство необикновената сила на тялото си.
И отново, без дори да забележи, в него бе настъпила промяна. Изпълнило се беше желанието му да бъде силен.
Когато стана и се огледа над ръба на огромния цвят, той установи, че Нощната гора Перелин явно постепенно бе престанала да расте. Тя вече не се бе променила особено много. Бастиан не знаеше, че и това беше свързано с изпълнението на желанието му и че едновременно с него се бе заличил споменът за неговата предишна слабост и несръчност. Той беше красив и силен, но това някак си не му беше достатъчно. Дори му се струваше едва ли не мекушаво. Да бъдеш хубав и силен имаше стойност само ако си закален, жилав и със спартанско тяло и дух. Също като Атрею. Но как да станеш такъв сред тези светещи цветя, където само да си протегнеш ръката, и ще хванеш някой плод.