Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Как ги давате?… — още по-силно затреперал търговецът. — Златица дузината — скланяш ли?… Две златици?… Четири! А? Ще ги взема вс… всич… всичките!
— Батьо! Ах, той вярно имал вътрешен глас! — с все сила се изумил Пондьо. — Ах, не вярвах, ала ясно чух, като му шушна: „Ей, тиквенико, тез кожи ще ги продадеш по златица парчето!“
Търговецът внезапно спрял да трепери, вслушал се в себе си и ревниво го стрелнал с поглед: — Ха да се разберем сега какво ще правим: ще търгуваме ли, ще се подслушваме ли?
Матаки доволно примижал — изуменото било постигнато. Този човек вече не се грижел как изглежда, лакомията му лумнала така мощно, че станала по-силна от него. Извадил голям ашик и седнал срещу му.
— Харно, тури ей тука четири златици, чорбаджи. Сядам ти на цената. Ха, Понде, дай една дузина.
— Батьо, недей с него! — с все сила се разтревожил Пондьо. — Днес е с целия си късмет, ще ги вземе даром!
И пъргаво домъкнал вързоп кожи.
— Ала поне ще ми остави един траен спомен! А какво е животът без спомен? — разиграл в длани ашика Матаки и го хвърлил на китеника. Ашикът застанал с дупката нагоре. — Честито, чорбаджи. Още?
— Бива! — отброил още четири златици търговецът.
— А, недей додава, твоя милост — тези ги кожи аз проиграх, вече са твои. — И ловко сменил ашика с друг, досущ същия. — Играта е: падне ли се отгоре дупката — губиш. Падне ли се гърбавото, сиреч хлябът — печелиш. — И му подал сменения ашик. — Пак ли на дузина?
— На две!… Ще удвоим!… Ха да те видя!…
— Батьо, недей бря!… — пъргаво домъкнал още два вързопа Пондьо.
Търговецът подухнал ашика, разклатил го, нещо му пошушнал и го хвърлил. Ашикът се търкулнал и застанал с „хляба“ нагоре. Лакомо изхлипал, сграбчил кожите, ровел вързопите, опипвал ги, милвал ги…
— Батьо, опомни се!… — проплакал Пондьо и се разтреперал с все сила. — Тоз чиляк ще поиска да играе на цялото!
— Дали не сбърках? — разтреперал се и Матаки.
Толкова му трябвало на търговеца — сякаш прихванал, раздрусал се цял и облещено ревнал:
— Нацяло!… Или — или!… Скланяш ли? — Матаки скочил и загризал пръсти.
— Ха де!… — блещел се търговецът. — Или — или! Стиска ли ти?… Скланяй!
— Скланям! — отсякъл Матаки. — Какво е животът без спомен?
— Тъй я! Какво е?… — тресели се дори и кръпките на търговеца. — Аз ще хвърлям!… Дай!…
— Батьоооо!… — проплакал, та чак пропял Пондьо и ловко сменил ашиците. — Батьоооо!… Ооооооо!…
Търговецът грабнал ашика от ръката му и огледал братята зло и тържествуващо, сякаш си отмъщавал за изпитаното унижение. Чувствал се като победител, който ей сега ще изпълни тежка присъда. Обиколил китеника, подухнал ашика и като се ухилил зловещо, хвърлил. Ашикът се търкулнал — и застанал с дупката нагоре.
Матаки само вдигнал рамене.
— Как… аааа — изхриптял ужасено търговецът. — Някой го подухна, ще повторя!… Чувате ли, ще повторя!
— Харно, чорбаджи, нека е тъй. Но — само още веднъж.
— Ни глас!…
Седнал на възглавницата, раздрусал в длани ашика, раздрусал пак, и пак, и пак… Хвърлил — и отново загубил. Устата му се сцепила и по брадата му потекла тънка червена струйка.
— Поне ти остава траен спомен, чорбаджи — тихо процедил Матаки. — А какво е животът без спомен? Един предварителен прах е животът без спомен.
И загребал златиците. А Пондьо помъкнал кожите обратно.
— Стойте!… — сякаш се пробудил от лош сън търговецът. — Турям конете! Дай ашика! Не, ти хвърляй! Залагам конете!
— Прощавай, чорбаджи, на коне играят долу, слугите — учтиво се поклонил Матаки. — Ха, щом искаш…
— В стената стърчала халка — дръпнал я, капакът на пода хлътнал и търговецът пропаднал в долния кат заедно с китеника и възглавницата. Поели го множество ръце и той познал купувачите от чаршията.
— На конете ли, чорбаджи? — подал му ашик едноок мъжага.
— Ти ли ще хвърляш или аз?
— Аз!… Тишина!… Тихо!… Тихооо!…
То си било тихо и без това. Хвърлил — и загубил.
— Не се отчайвай, чорбаджи! — ухилил се едноокият. — Друг път ще спечелиш.
— Чакайте! Залагам каруцата!… Кована е! Писана!
— А, на каруци играят ратаите, чорбаджи. Прощавай, но щом искаш…
Дръпнал халка и търговецът пропаднал в първия кат. Пак го поели множество ръце и той познал, че това са продавачите от дюкяните и сергиите.
— Ооооо, хайде бря, наш чиляк, що се забави толкоз? — щастливо се ухилил щърбав мъжага. — На каруцата ли? — и му подал ашик. — Ти ли ще хвърляш?
— Ти!
— Както заповядаш — разклатил ашика щърбавият, хвърлил, спечелил и съчувствено го потупал по рамото. — Живот, чорбаджи. Днес си цар, утре — говедар.