Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Лошо място — отсече !Ксабу.
— Знам. Не го забравяй нито за секунда.
Тя разпери пръсти. След малко се озоваха в мрачно преддверие с криви огледала в златни рамки вместо стени. Щом се обърна да огледа залата, Рени усети, че латентността — краткото изоставане на действие от намерение, характерно за сложните ВР-среди, — тук беше много ниска — съвсем задоволителна имитация на реален живот. И най-малката подробност беше впечатляваща. Сами в преддверието, те не бяха само в огледалата: обкръжаваха ги хиляди пируващи призраци — фигури на мъже и жени, а някои по-скоро с животински, отколкото с човешки вид, и всички подскачаха около деформираните отражения на симовете им. Изглежда се забавляваха.
— Добре дошли в „При господин Дж.“ — каза глас на английски със странен акцент.
Нито едно от изображенията в огледалата не му съответстваше.
Рени се обърна и видя точно зад тях висок, усмихнат, елегантно облечен бял мъж. Той вдигна ръка в ръкавица и огледалата изчезнаха, тримата останаха сами и един-единствен стълб светлина, заобиколен от безкраен мрак.
— Толкова се радваме, че сте тук с нас — пропълзя гласът му по-близо, сякаш й шепнеше на ухо. — Откъде сте?
— От Лагос — отговори Рени леко задъхана. Надяваше се гласът й, понижен с една октава, за да съответства на мъжката й самоличност, да не му е прозвучал толкова пискливо, колкото й се стори на самата нея.
— Ние… много сме слушали за това място.
Мъжът се усмихна още по-широко. Направи лек поклон.
— Гордеем се със своята световна известност и се радваме да посрещнем приятели от Африка. Вие, разбира се, сте пълнолетни?
— Разбира се.
Още докато го казваше, знаеше, че дигитални пръсти опипват всяко ъгълче на фалшивата й самоличност, но не особено внимателно: опровержимост — това беше единственото нещо, нужно на подобно място.
— Развеждам приятеля си из Вътрешния периметър — никога досега не е бил тук.
— Великолепно. Довели сте го тъкмо където трябва. Добре облеченият мъж престана да ги фиксира, което означаваше, че индексите им са проверени. Той направи театрален жест с ръка и в мрака се отвори врата — правоъгълен отвор, от който кървеше задимена червена светлина. Бликнаха и звуци — силна музика, смях, втурнали се гласове.
— Приятно прекарване — кимна мъжът. — И да разкажете на приятелите си.
След което изчезна, а те се понесоха към аленото сияние.
Музиката се протегна да ги подхване като пипало на някакво огромно, ала невидимо енергийно същество.
Оглушително силна, тя напомняше подскоците на суинг-джаз от миналия век, но се прокрадваха и странни насечени и легатирани фрази, както и дискретни ритми, които шаваха под повърхността като пулса на дебнещ хищник. Беше омагьосваща: Рени усети, че си тананика още преди да успее да чуе думите, но и те не закъсняха.
Няма ужас в тоя топ — пееше някой настървено, докато оркестърът виеше и бумтеше отзад.
Залата беше зашеметяващо огромна — чудовищен, осветен в червено осмоъгълник. Колоните, разположени по ъглите му, всяка широка колкото небостъргач, се извисяваха и чезнеха високо в надвисналия сумрак; открояваха ги вертикални снопове светлина, които постепенно се събираха, за да се слеят в непрекъснати лъчи, потъващи в далечината. Високо горе те помръкваха, а сред неописуемите висини по тавана лъкатушеха искрящи фойерверки и подскачаха неспирно в мрака.
Прожектори кръстосваха задимения въздух и търкаляха яркочервени елипси по кадифените стени. Стотици сепарета се бяха проснали между колоните и изпълваха кънтящите балкони, които се извисяваха поне двайсет етажа нагоре, преди въртопите от облаци дим да ги скрият от погледа. Почти безкрайна гора от маси покриваше блестящия долен етаж, а между тях препускаха фигури в сребърни дрехи също като топчета във флипер — хиляда сервитьори и сервитьорки, две хиляди, а може и повече — и всички се движеха бързо и ловко като капчици живак.
В центъра на огромната зала оркестърът свиреше върху подвижна сцена, която искреше и се въртеше като хоризонтално виенско колело. Музикантите бяха облечени в черно-бели официални костюми, но не внушаваха никаква официалност. Фигурите им бяха гротескно мършави и двуизмерни. Докато музиката бушуваше, силуетите им се клатушкаха и издуваха като пощурели призраци; някои стигаха чак до най-високите балкони и опулваха втренчено очи. Блестящите им като надгробни плочи зъби изчаткваха срещу клиентите, които пищяха и се смееха, докато се блъскаха, за да се дръпнат на по-безопасно място.