Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
За миг се поколеба. Можеше да приеме битката с онова, което бяха изпратили срещу него, но прецени, че то все още е под него. Долу, където Девите продължаваха да спят, сред тишината. Ако се втурнеше долу, за да поведе битката в покоите им, това със сигурност щеше да ги разбуди, а те нямаше да останат настрана и да гледат безучастно. Лан му беше казвал, че човек трябва сам да избира мястото на битката, ако може, и да накара врага да дойде при него.
Засмян, той затрополи с ботушите си към най-близкото вито стълбище, нагоре и пак нагоре, докато не стигна най-горния етаж. Най-високото равнище на сградата представляваше огромно помещение с леко извит като купол таван и разпръснати тънки колони, жлебовани на спирали. Неостъклените сводести прозорци заливаха всеки ъгъл с водопади от лунна светлина. Прахта и пясъкът по пода все още пазеха собствените му отпечатъци от деня, в който се беше качил тук веднъж. Мястото беше идеално.
Той отиде в центъра на залата и застана върху мозайката, изобразяваща древния символ на Айез Седай, с диаметър десет стъпки. Изключително подходящо място. „Под този знак ще побеждава той.“ Това казваше за него Пророчеството на Руйдийн. И той застана разкрачен над закривената разделяща линия, с единия си крак върху огромната черна сълза, която днес наричаха Драконов зъб и за която се смяташе, че символизира злото, а с другия — върху бялата, която сега се наричаше Пламъкът на Тар Валон. Някои хора твърдяха, че тя означавала Светлината. Най-подходящото място да срещне това нападение.
Зловонното усещане се усили и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла сяра. Изведнъж някакви неща се раздвижиха, промъквайки се откъм стълбите сред лунните сенки, и бавно се оформиха в силуети на три черни кучета, по-тъмни от нощта и по-едри от телета. С очи, светнали като сребро, те закръжиха дебнешком около него. Изпълнен със Силата, той усещаше туптенето на сърцата им, като бавен тътен на огромни тъпани. Дъха им обаче не чуваше. Сигурно не дишаха.
Той преля и в ръцете му изникна меч, чието леко изкривено острие, белязано с чапла, изглеждаше изковано от огън. Беше очаквал мърдраали или нещо по-ужасно дори от Безоките, но за едни кучета, дори да бяха Твари на сянката, мечът щеше да е достатъчен. Който и да ги бе насъскал срещу него, явно не го познаваше. Лан твърдеше, че вече почти е достигнал равнището на майстор на меча, а Стражникът бе твърде пестелив в похвалите си, за да спомене, че може би вече е преминал това равнище.
Псетата се озъбиха и се нахвърлиха върху него по-бързо от препускащи в галоп коне.
Той не помръдна преди почти да го досегнат. А след това се понесе, слят в едно с меча си, от едно движение на друго, сякаш затанцува. В едно мигване на окото стойката с меча, наречена „Вихрушка сред планината“, преля във „Вятър, духащ над стената“, която се превърна в „Разтваряне на ветрилото“. Черните глави се затъркаляха, отсечени от телата, зъбите, от конто капеше слуз, блестяха оголени като излъскана стомана. Мрачните силуети се сринаха и се загърчиха.
Той се засмя и остави меча да изчезне, макар да задържа сайдин, бушуващата Сила, със сладостта й, както и с покварата. Презрение се плъзна по външността на Празнотата. Псета. Твари на сянката, разбира се, но все пак само едни… Смехът изведнъж секна.
Мъртвите кучета и техните глави бавно започнаха да се топят, сливайки се във втечнена сянка, която тръпнеше, сякаш беше жива. Кръвта им, плиснала се по пода, също затрепера. Изведнъж по-малките ручейчета започнаха да се сливат в по-големи, сгъстяващи се вади, в локва от мрак, която се занадига от мозайката и взе да се сгъстява все по-високо и по-високо, докато трите огромни тъмни псета не се появиха отново, олигавени и озъбени.
Кучета — кучета, но все пак си бяха Твари на сянката. Който и да ги беше изпратил, не беше чак толкова немарлив, колкото си беше помислил. Но все пак не го познаваше.
Вместо да посегне отново за меча, този път той преля така, както помнеше, че го бе направил веднъж. Огромните псета скочиха с вой и в същия миг дебел лъч бяла светлина се изстреля от ръцете му — като разтопена стомана, като втечнен пламък. Той я разлюля срещу скачащите твари. За миг те се превърнаха в странни сенки на самите себе си, всичките им цветове се обърнаха наопаки, а после станаха на искрящи буци, които започнаха да се разпадат, все по-малки и по-малки, докато не остана нищо.