Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Да, той е. А оня е Салка Фиртел. Навремето е писал сценарии за Гарбо. До него е Фокс, адвокатът на Луис Б. Майер. Другият пък е Бен Гьотц, който оглавяваше екипа на Метро Голдуин Майер в Лондон. А…
— Защо не си ми споменавал, че твоята Фани е познавала толкова знаменитости?
— А тя защо не ми е казала?
Фани, миличка Фани, помислих, колко ти е присъщо — ни веднъж да не споменеш, да не се похвалиш, че мнозина от тези тук години наред са изтривали стъпалата към дома ти за сладки приказки, за мили спомени, за звучни песни. Боже мой, Фани, защо не сподели, колко щях да се радвам, ако знаех. Никому нямаше да го кажа.
Огледах хората край цветята. Кръмли стори същото.
— Смяташ ли, че и той е тук, синко? — запита кротко.
— Кой?
— Оня, който според теб е погубил Фани.
— Ще го позная, щом го видя. Не, ще го позная, като го чуя.
— И после? — запита Кръмли. — Ще го арестуваме, защото се качил пиян в трамвая преди няколко нощи, така ли?
По лицето ми трябва да се е изписала дълбока безпомощност.
— Просто се опитвам да ти разваля настроението — рече Кръмли.
— Приятели — чу се глас.
Мнозинството притихна.
По-хубави надгробни думи не бях чувал, ако мога да се изразя така. Никой не ми предложи да говоря, а и защо? Но десетина други изрекоха кратки слова — разказваха за Чикаго през 1920 година или за Кълвър сити в средата на двайсетте, когато наоколо имало само ливади и нивя, а измамната цивилизация на Метро Голдуин Майер се състояла от една-единствена сграда, и десетина нощи в годината големият червен трамвай спирал зад студиото, оттам излизали Луис Б. Майер, Бен Гьотц и всички останали, натоварвали се във вагона и започвали да играят покер, докато стигнат до Сан Бърнардино, влизали в тамошното кино, гледали най-новия филм на Джилбърт или на Гарбо, или пък на Наваро, и се прибирали с куп предпремиерни покани, на които пишело: „Отвратително“, „Великолепно!“, „Ужасно!“, „Прекрасно!“ После подреждали поканите заедно с царете, цариците, джокерите и пиките и се мъчели да отгадаят каква ръка им се е паднала. Спирали пак зад студиото в полунощ, все тъй увлечени в играта, и се изсипвали от трамвая, ухаещи на забранено уиски, щастливо ухилени или с мрачни решителни усмивки, за да изчакат Луис Б. Майер да долази до лимузината си и пръв да поеме към своя дом.
Всички те бяха там и до един говориха с голяма искреност и яснота. Нямаше лъжи. Неподправена скръб се излъчваше от всяка изречена дума.
По средата на горещия следобед някой ме докосна по лакътя. Извърнах се и се изненадах.
— Хенри! Ти как се озова тук?
— Във всеки случай не пешком.
— А как ме откри в тази навалица?
— Само ти се миеш с евтин сапун, всичко останало е „Шанел“ и „Олд Спайс“. В ден като този не съжалявам, че съм сляп. Да слушам мога, но не бих искал да видя гледката.
Надгробните слова продължаваха. Следващият бе Фокс, адвокатът на Луис Б. Майер, човек, който владееше юриспруденцията, ала едва ли бе видял някой филм. Той си припомни времето в Чикаго, където Фани…
Колибри се стрелна сред ярките цветове. Миг след това зажужа водно конче.
— Подмишници — тихо се обади Хенри.
Стреснат, замълчах и попитах:
— Подмишници ли?
— На улицата пред нашата къща — прошепна Хенри с крайчеца на устата, вгледан към едно небе, което не можеше да види. — Вътре, в коридорите. Пред моята стая. Пред вратата на Фани. Миризмата, неговата. На оня! — Помълча. Кимна. — На подмишници.
Носът ме засърбя. Очите ми заиграха. Раздвижих крака, нетърпелив да тръгна, да го търся, да го открия.
— Кога, Хенри? — пошушнах аз.
— Онази нощ. Нощта, когато Фани ни напусна.
— Шт! — чу се наблизо.
Хенри млъкна. В паузата между двама говорители отново прошепнах:
— Къде?
— Като пресичах улицата — каза Хенри, — малко по-рано същата вечер. Силна, много силна миризма. А сетне, по-късно, имах чувството, че Подмишниците влезе зад мен в коридора. Разбираш ли, такава миризма, че ми продуха синусите. Все едно гризли да ти духа в лицето. Подушвал ли си такова нещо? Заковах се насред улицата, сякаш ме цапнаха с бейзболна бухалка. Казах си — човек с такава миризма мрази бога, кучетата, човечеството, света. По-добре котка да настъпиш, отколкото да си край него. Жесток човек. Подмишници, както казах. Вони на подмишници. Това подсказва ли ти нещо?
Целият се бях вледенил. Едва успях да кимна. Хенри продължи:
— Тая миризма се носи из коридорите от няколко вечери насам, но напоследък се засили, сигурно защото кучият му син се навърта по-наблизо. Тоя вонльо ме препъна, сега вече знам. Разбрах го.
— Шт! — обади се някой.
Изредиха се един актьор, един свещеник и един равин, после, хористите на Хол Джонсън от Първа баптистка църква на Сентръл авеню се промъкнаха между надгробните камъни и се скупчиха да изпеят „Денят се познава от сутринта“, „Нежно сбогуване“ и „Господи, бъди с мен, когато си отида“. Бях чувал гласовете им да озвучават преминаването на Роналд Колман през снежните върхове чак до Шангри-Ла, долината на вечната младост, и пак, когато бе застанал върху пухкавите облаци на небесните селения в „Зелени пасбища“. В края на последната лъчезарна песен се чувствувах щастлив и радостен, Смъртта се бе заметнала с плащ от слънчеви лъчи и вечност, колибрито се върна за нектар, а водното конче се стрелна надолу, изпърха по лицето ми и отлетя.