Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Тя разтърси глава.
— Не.
— Тя е изменник…
— Не съм…
— Лъжлив предател…
— Бартим…
— Заговорничеща, вероломна, опортюнистична, лъжлива предателка, която се е заела да удължи годините ми на робство! Която се е хванала да изучи прокълнатите изкуства, без да бъде подтиквана или принуждавана! За Натаниел и останалите поне може да се каже следното: те не са имали избор. Повечето са били превърнати в магьосници още преди да са достатъчно възрастни да го осъзнаят! Но ти — ти можеше да тръгнеш по десетки различни пътища. А вместо това реши да поробиш Бартимеус, Сакр ал-Джини, Змията на сребърните пера, вълкоподобния пазител на ирокезите. И си толкова арогантна да смяташ, че няма да ти навредя! Е, нека ти кажа, млада госпожице, подценяваш ме и се излагаш на смъртна опасност! Владея хиляди номера, стотици оръжия! Мога да… ох!!!
Доста разгорещен, аз украсявах изказването си със серия бързи движения на ръцете, едно от които се оказа непремерено и докосна червения тебешир на пентаграмата ми. Същността ми бе отхвърлена от малка експлозия от жълти искри: подскочих нагоре и назад презглава, трескаво размахвайки крака във въздуха, за да не пресека линията от другата страна. С пъргавина, породена от отчаянието, успях и се смъкнах на земята с почернено лице и разкъсана на парчета препаска.
Момичето гледаше това с неодобрително присвити устни.
— Хм — каза тя. — Отново се връщаме в началото.
Внимателно пооправих парчетата плат.
— И все пак фактът си остава. Като ме призова, ти промени ролите ни. Между нас не може да има нищо друго, освен омраза.
— О, глупости — рече тя. — Как иначе да се добера до теб? Не те поробвам, идиот такъв. Исках да обсъдя нещо с теб като с равен.
Повдигнах остатъците от веждите си.
— Едва ли е възможно. Нима пясъчните червеи разговарят с лъвовете?
— О, не бъди толкова високомерен. Кой е Натаниел все пак?
Примигнах несигурно.
— Кой? Никога не съм го чувал.
— Току-що спомена за някой, наречен Натаниел.
— Не, не, сигурно не си чула добре. — Бързо смених темата. — Цялата идея е нелепа, така или иначе. Равенството е невъзможно между хората и джиновете. Ти си млада и глупава и аз вероятно трябва да съм по-мек с теб, но понятието е погрешно. Познавал съм стотици господари за петстотин години и независимо дали пентаграмите са били начертани в пясъците на пустинята или в тревите на степта, враждата между мен и призовалите ме винаги е била неизмерима и вечна. Винаги е било така. И винаги ще бъде така.
Завърших с кънтящ, бучащ тон, който не търпеше възражения. Думите отекнаха драматично в празната стая. Момичето приглади назад косата си.
— Пълни глупости — каза тя. — А какво ще кажеш за теб и Птолемей?
15
Кити веднага разбра, че теорията й е била вярна. Реакцията на джина й го показа. Преди да спомене Птолемей, младото египтянче стоеше в края на пентаграмата с лице към нея, с изпъчени гърди и с издадена напред брадичка, като размахваше ръце насам-натам, за да онагледи пространните си изказвания и за да намести препаската си. В момента, в който изрече името му обаче, цялото това размахване и перчене моментално спря. Изведнъж джинът остана напълно неподвижен: лицето му замръзна, тялото му се вкамени, сякаш застинало във времето. Само очите се движеха: бавно, много бавно зениците се преместиха и я фиксираха. Очите на момчето винаги изглеждаха тъмни, но сега бяха станали напълно черни. Без да иска Кити се улови, че ги гледа. Беше като да гледаш безоблачно нощно небе — бяха напълно черни, студени и безбрежни, с малки проблясващи светлинки, недостижими и много далечни… Беше ужасно и все пак красиво. Чувстваше се привлечена като дете към прозорец. Досега стоеше на сигурно място в средата на пентаграмата, но изведнъж раздвижи крака и се наведе напред, подпирайки се на едната си ръка и протегнала другата към тези очи, към тяхната уединеност и празнота. Върховете на пръстите й потрепериха над границите на кръга. Тя въздъхна, поколеба се и протегна ръка напред…
Момчето примигна, клепачите му се движеха бързо, като на гущер. Магията бе развалена. По кожата на Кити пробягаха тръпки. Ръката й се отдръпна. Тя се сви в средата на кръга, по веждите й изби пот. Момчето все така не помръдваше.
— Какво смяташ, че знаеш за мен — каза един глас.
Бе прозвучал навсякъде около нея — не високо, а много отблизо — глас, различен от всички други, които бе чувала преди. Говореше на английски, но окончанията бяха странни, сякаш за него английският бе чужд и странен език. Гласът сякаш идваше от някакво неопределимо разстояние — беше едновременно близък и далечен.