През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Та как е възможно? Как се е измъкнал от мазето?
— Голяма грешка допуснах, господарю. Хаджи Халеф Омар искаше да види пленника и като излезе, оставих стълбата вътре. Той се е отвързал и излязъл от мазето.
— Как е могъл да отвори вратата?
— Ами тя е от върбови клони. Изкъртил я е. А шума, който е вдигнал, не съм чул, защото работех в ковачницата. Конят му беше зад къщата. Той го е видял и е избягал с него.
— А как е разбрал къде да ни търси? Откъде би могъл да знае къде съм?
— Сигурно е чул какво съм говорил с твоите приятели.
— Значи сте били много непредпазливи.
— Имаш право. Исках да оправя нещата, затова дадох вода на жена ми да си направи компрес, хукнах към селото, взех първия попаднал ми кон и препуснах към Джнибашлк. Там научих от жената на пекаря, че си отишъл в Кабач, а мъжът й е тръгнал след теб с исмиланеца, а те са били последвани от приятелите ти. После пристигнал и беглецът, който поел в същата посока. Веднага продължих пътя си и от цялото си сърце се зарадвах, като видях, че се връщате. А ти ще ми разкажеш какво се е случило.
Предадох му с няколко думи преживяванията ни. А като свърших, той замислено каза:
— Аллах е решил така. Москлан е получил наказанието си, а аз няма да се занимавам повече с него. Как щеше да ме освободиш от присъствието му, ефенди?
— Нямаше да е трудно, но сега не е необходимо — отговорих аз. Честно казано, все пак се смутих. Москлан наистина не можеше да остане вечно в мазето на ковача. Как щях да го освободя и да му попреча да си отмъсти?
Затова сега казах, че се страхувам от това отмъщение, но ковачът ме успокои:
— Не се притеснявай за мен! Благодарение на вас научих толкова много неща, че не е необходимо вече да се страхувам от този търговец на коне. Сега той не може да говори, тоест в момента не може да ти създава неприятности, а аз ще се оправя с него!
— Аз също! — изръмжа шишкото. — Той стреля по мен и ще ми плати за това! Животът ми висеше на косъм!
— Не, висеше на моята глава!
— Може би е искал с един куршум да уцели и двама ни! Но, ефенди, ето че приближаваме селото. Хайде да яздим по-бавно. Преди това искам да те попитам нещо.
Поизостанах малко с него и той каза:
— Искаш да разкажеш на сахатчията за килимите, нали?
— Да.
— И той ще узнае мястото, на което се намират?
— Дори ще му го покажа.
— Не е ли по-добре да не го правиш?
— Не. Искам, ако се наложи, да може да те предаде на полицията.
— Ти си жесток. Наистина ли ще искаш това от него?
— Да.
— А ще го принудиш ли, ако той не иска?
— Трябва да заминавам, така че не мога да го принудя. Но той със сигурност ще го направи, ако не удържиш на думата си. Така че ще трябва да се съобразяваш.
— Ще изпълня обещанието си към него.
— Тогава изпрати да повикат кехаята и трима съседи за свидетели. Съветвам те да го направиш.
— Наистина ли?
— Да. Трябва да докажеш на сахатчията, че вършиш всичко сериозно.
— Ще те послушам и — о, Аллах — колко ще се радват жена ми и дъщеря ми!
Най-сетне вродената добросърдечност взе връх! Лицето му видимо се разведри, а когато слязохме от конете си пред къщата му, а той буквално се изтърколи от мулето, забърза пред нас, отвори вратата със замах и го чухме да вика:
— Чилека, Икбала, гелин, гелин, евлядъм, бурда из! (Елате, елате, бързо, върнахме се!)
Те дотичаха. Първият, когото видяха, беше стопанинът на къщата, а вторият бях аз.
— Господарю, ти тук? — извика най-прелестната девойка в Румелия. — Значи нищо не ти се е случило? Слава на Аллаха! Аз те предупредих. А ти удържа ли на думата си?
— Да, водя твоята изгора.
— Къде? Къде?
— Тук!
Посочих към дребния хаджия, който беше застанал зад мен. Другите още не се бяха появили.
— Инкали мин хон! (Върви по дяволите!) — извика Халеф веднага, за щастие на арабския си диалект, който тя не разбираше.
Тя обаче смаяно попита:
— Този ли?
— Да, сладка дъще на червения цвят.
— Но аз изобщо не го познавам!
— Обаче той иска да ти посвети живота си! Но ето че идва още един. Избери си един от двамата!
След Халеф влезе сахатчията. Тя погледна баща си смутено и въпросително.
— Хаинги бил ир сен? (Кого познаваш?) — попита той засмян.
— Бону (Този) — отговори тя и посочи сахатчията.
— Сана елверир? (Достатъчен ли ти е?)
— Евет, тамам бютюн! (Да, напълно!)
— Ону ал! (Вземи го!)
Тогава тя закри лицето си с длани и високо изхълца, дали от срам, или от радост, не можеше да се каже, после избяга през вратата, от която беше дошла.