Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И славянинът се молеше, без да отвори уста. „Велики дъбе! Дай ми мощта и държеливостта си. Помогни ми да се преборя с проклятието на степта. Защото върху тази безкрайна равна поляна се усещам като буболечка, която пълзи по голата божия длан. Усещам се дребен, загубен, самотен, като че ли всеки може да ме издуха. И главата ми се върти, все едно, че ден и нощ се въртя на някаква самодивска въртележка. И няма къде да се скрия, а отвсякъде ме гледат вражи очи. Велики дъбе! Мразя конете на конниците, мразя лова им. Мразя да убивам от седлото, понесен от коня си, мразя да летя като насън и всеки миг да очаквам да строша врата си. Така не виждам врага си, като че ли мушкам сенки. Помогни ми да се върна в родината си, под сенките на твоите братя дъбове във великите Маториеви гори. Нека още веднъж да се изправя лице в лице срещу мечка и да видя всеки зъб и всеки нокът на звяра. И да видя как гадинки пълзят в корените на козината му. Помогни ми, велики дъбе…“
Най-после славянинът спря да реди думи в молбата си. Той само усещаше, че челото му опира в гладката стена на оголения дънер и дланите му прегръщат грапавата кора, а коленете му се впиваха в твърдите корени, излезли от земята. И славянинът усещаше, че колената му, дланите и челото му се съединяват с напеченото от слънцето дърво и той полека се сраства с дървото. Само преди мигове сърцето му беше като стъклен съсъд, пълен с мътна вода, сега сърцето му, тялото му, кръвта му се избистриха и мътилката се утаи в коленете му, та попи в корените. И му се стори, че е прозрачен, а слънцето го пронизва.
И все така светъл и олекнал той се изправи, та погледна слънцето. И когато стигна края на поляната, обърна се и погледна още веднъж издяланото в дънера божество. То го гледаше с потъналите в сянка зеници. И в основата на дънера, между нежните зелени израстъци, ослепително блестеше острието на секирата, оставена в дар на горския дух.
Славянинът излезе от гората няколко десетки крачки встрани от тракийката. А тя седеше върху наметката му, коленичила, събрала нозе под себе си, загледана в степта. И небето бавно губеше синевата си, избелено от слънцето.
Славянинът отиде до тракийката, та й заговори, както беше изправен, а тя гледаше степта. И той й каза:
— Поисках те, защото ми напомняш за моята далечна родина. Тук всичко е равно и ясно. А твоите хълбоци се извиват като очертанията на моите меки, хълмисти планини. Косите ти са тъмни като мрака под дърветата. Очите ти са пълни с тайни. Тук всичко е гладко, а в тебе има извивка, зрелост, топлота. И ми се струва, че ако се съединя с тебе, ще прегърна родната си земя.
А жената тихо каза:
— Родена съм в планина, където черно-зелени борови гори обграждат светлите поляни. Там обикнах един мъж, а бях много млада. И ние бродехме през горите, и планината беше стръмна. И аз се спусках по пътеките от дърво на дърво, и за да не падна, прегръщах дърветата. А мъжът ме очакваше долу на пътеката и аз исках да прегърна него, но не смеех, и прегръщах дърветата. И като вдигнах дланите си, те миришеха на борова смола. Само този мирис помня от любовта си. И никого повече не съм обичала. Много мъже са ме любили, но аз никого не съм обичала. А сега, като вдигна дланите до лицето си, ръцете ми миришат на пелин.
И Земела вдигна, та притисна длани до лицето си и вдъхна дълбоко. А славянинът бавно свали ръцете на тракийката от лицето й, но видя, че очите й бяха затворени. И този ден той не видя повече нейните очи.
А славянинът гледаше, като че ли беше прокълнат да не съумее да затвори очи. И лицето на тракийката беше толкова красиво, та всички чувства, които носеха дланите му, бедрата му, слабините му, достигаха бледи и увехнали до сърцето му, защото потокът от красота, който нахлуваше през отворените му зеници, заливаше всичко с ослепително сияние. Той беше мечтал за тялото на тази жена, а сега не можеше истински да я почувства, защото красотата на лицето й го опияняваше. И той вярваше, че може да пъхне ръката си в огън и да не усети болка.
Но жената, която прегръщаше, вече не беше Земела. Тя дори не беше една-единствена жена.
Най-напред устните й подпухнаха и се подуха, ноздрите й се разшириха, а чертите на лицето й се напрегнаха, оплетени от набъбнали вени. И тя заприлича на жените, които живееха в земите на лъвовете.
Тогава устните й се изтъниха, клепките се стесниха и дръпнаха встрани, страните хлътнаха и лицето й прежълтя. Тя стана като жените, които живееха далеч при изгрева на слънцето.
После устните й се сгърчиха в горчива гънка, веждите й се смръщиха, а носът се изви като клюн на хищна птица. И чертите на лицето се изостриха и задишаха сила и твърдост. Тя стана жена от някаква древна и жестока раса, която славянинът не можеше да назове.