Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И славянинът скочи от коня си, като видя кръв върху вътрешната страна на лявото крило. И като се наведе, видя и червения отвор, който зееше между перата и ребрата на птицата. Човекът стисна пестниците си, сякаш се побоя от желанието си да вкара пръсти в кръглата рана с парче мрак в средата, за да види къде е проникнал соколът. И славянинът разбра, че соколът още в небето беше изтръгнал сърцето на бялата птица.
И Слав вдигна глава, та срещна очите на Земела, отново тъмни като в полумрака на шатрата, изпълнени от разширените й зеници. И пантерата на желанието му се откъсне от раменете му и се плъзна между тревите. Слав изведнъж олекна, усети непоносим срам и сърцето му се сви от болка, защото той се усети като мълчалив жесток сокол и жената пред него беше като беззащитната бяла чапла. А той беше човек и кой знае как и кога забрави, че е човек. Виновна беше степта.
И грижливо, като че сваляше болник, той помогна на Земела да слезе от коня. И постла наметалото си в сянката на крайните дъбове, макар, преди да му се искаше да навлезе в мрака на гората. И като откачи секирата си от седлото, каза на Земела:
— Почакай.
И той навлезе в гората. Познаваше и обичаше тези гори в равнината, където дъбовете растат далеч един от друг, но с легнали встрани дълги клони, които съединяват дърво с дърво. А под зеления свод растеше ниска мека трева, която постилаше равната земя, като че ли току-що окосена от грижлив стопанин. И в полумрака светеха сивите огромни дънери на дъбовете с напукана твърда кора.
Когато някъде далеч напред видя петно светлина, славянинът тръгна натам. А там преди години гръм беше пречупил и изпепелил огромен дъб. И сред новата поляна, като гранитен паметник стърчеше осакатеният дънер, а долу, край него, между оголените корени зеленееха мънички израстъци, дребни като цветенца. И листата им бяха на цветя с разтворени пет зелени пръста, сякаш около дънера имаше посадена градина, кръгла като венец. Или това наистина бяха цветя? Но славянинът знаеше, че — непостижимо за човешкия разум — след стотици години едно от тези цветя щеше да се превърне в могъщ дъб.
А хралупата беше овъглена и черна, но кората оставаше твърда и сива, набръчкана и разсечена като от неясни писмена. И като погледна слънцето, славянинът коленичи и разчисти със секирата си парче земя пред дънера. После грижовно започна да обелва кората, докато върху дънера засвети равен гладък кръг.
Тогава славянинът стана, разтвори нозе като пред сеч и стисна секирата. И погледът му се плъзна върху дънера, осветен от слънцето, та намери и прецени всеки чеп и всяка гънка. И като пое дъх, Слав вдигна секирата.
Първият и вторият удар паднаха един до друг водоравно върху гладкото твърдо дърво. Славянинът забиваше с все сили острието право в дънера, а после с бързо движение надолу отделяше треска, широка колкото острието. И върху дънера паднаха две сенки, събрани под резките стрехи на ударите.
Третият и четвъртият удар легнаха полегато върху дървото и белезите се събираха в горните си краища, а долу се раздалечаваха. И петият удар падна отново пряко върху дънера, та разкри мисълта и намерението на човека — върху дънера имаше вече триъгълна издатина, с по-дълги страни и по-къса основа.
Шестият и седмият удар бяха отново водоравни. И шестият удар разряза дънера до половината на острието, та човекът едва го изтръгна от твърдото дърво. А последният удар беше като първите — рязко начало, пряко върху дървото и после извъртане на острието, за да се очертае белег като стряха — право отрязана отгоре, полегата в долния край.
Само седем пъти замахна и удари славянинът, събрал цялата своя сила и острота на погледа си, а сърцето му беше замряло и мишците бяха вкаменени, защото вековният обичай позволяваше само седем пъти да се допре острието до избраното дърво.
И когато славянинът се отдръпна крачка назад, от дънера го гледаше човешко лице. Но не беше това лице съвсем човешко, защото това и не беше човек, а духът на безсмъртния дъб, извикан на бял свят от славянина. И първите два удара бяха очертали веждите, под които се събираха дълбоки сенки, защото слънцето светеше вече високо. И от тези сенки навярно гледаха невидими зорки очи. А трите средни удара изваяха широкия нос. Шестият и седмият удар отвориха твърдата уста, но устните бяха така тясно присвити, че се разбираше упоритият и мрачен нрав на горското божество, което беше свикнало да мълчи и да слуша. Да, дървото беше оживяло и това беше добър знак, защото, ако духът не иска да се въплъти, върху дънера остават само отделни, несвързани и безсилни черти и резки.
И славянинът падна на колене върху поляната и се опита да обгърне дънера с ръце, но дланите му останаха разтворени като върху леко изкорубена стена. Тогава човекът опря чело върху челото на горското божество.