Черният Олшански замък

— Ще намерим ли коне? — запита жената.

— Има коне — обади се Гримислав. — Скланям на твоето, майсторе. Но толкова крини злато, толкова камъни, платове — как да ги карам в дисаги?

— Вземете само част. Другите ще скрием тук.

— Не съм искал да стане така — рече Валюжинич, — но той похули дори нашето белоруско име.

— Нека остане с празни ръце — твърдо произнесе жената. — Без мен и без съкровищата. Така му е съдено. Нека ни стигне този лукав, пиян-залян звяр. Ние имаме своя съдба, той — свое възмездие. А на теб, велики майсторе, благодарност от нас и от бога.

— Ще ми благодарите, когато всичко приключи благополучно.

… И ето че върху току-що засипаната яма пада огромен отсечен дъб (къде бях чел за такъв начин при укриване на съкровища? — реагира насън съзнанието ми) и вече нито следа, а наоколо нощ.

… И ето че препускат през нощта двама конници далеч от стените на замъка, през гъстите гори. Единият е препасал дълъг меч, другият, по-дребният, е с лък. Изчезват. Но след някое време в грубите кули на черния замък се мяркат светлини, тичат по галериите. Многоглав конско човешки облак се завъртва, гъмжи на двора. От безмълвието възниква, заплашително се разраства страховита глъч.

Един слаб мъж се изкачва по скелите на костьола. Спира и се заглежда към безкрайните гори, където някъде далеч тече Неман. Тогава яростна длан с разперени пръсти го блъсва в гърба, в очите му се мярва учудване… Земята се устремява насреща му.

А сякаш вече не е той, аз падам както преди няколко години от скалите на Карадаг (чудото и съобразителността тогава ме спасиха от неизбежното — отбелязва съзнанието ми).

Но този път чудо не стана. Гледах отново отгоре. А той, дребен, лежеше на земята като кукла… Отново съм долу. Над трупа е застанал набит черноок мъж. Очите му са тесни, устните жестоко стиснати. Сребро тъканата му наметка се спуска на широки дипли. Срещу него стои вече възрастна жена в черно.

Витаут Фьодаравич Олшански и неговата сестра.

— Поставете го в корито с мед — горчиво мълви тя. — И го пратете в Кладно за балсамиране.

— Може би ще го положиш в костьола?

— Не само ще го положа, но и ще го намажа с благовония. Той работи достатъчно, може да си отпочине.

— Зная, зная, изгорник ти беше. А няма ли значение, че е виновен, задето ми съсипаха имота, дето отколе го струпа прадядо ни Пятро, дето го трупах и аз?

— С издайничество го натрупахте. Потъпкахте белоруското име, името на Олшански. Мъчно ми е само, че не съм могла някога да го удуша още в люлката, и тебе също. Защото съм по-малка от вас. А костьолът е наше общо владение, когато искам, него ще положа вътре. И икона ще окача, свята икона над този клетник. И ксьондзове месеци ще пеят над него, за да възрадват душата му.

— Е, да, но той и тялото си не забравяше.

— Но ти си забравил своето, смоковнице безплодна. Ти, позор за нашия народ, червей, влечуго. Ти си негоден за жена. Защо да се чудя, че истинската избяга от теб? От тебе избяга и онази, мутрестата.