Хроника на птицата с пружина

Ямамото се върна призори на другия ден. И онази сутрин се падна на мен да стоя последен на пост. Реката беше зад мен, гледах на запад, когато чух отзад нещо като приглушено цвилене. Извърнах се рязко, но не видях нищо. Взрях се с насочено оръжие в посоката, откъдето бе дошъл звукът. Преглътнах и звукът в гърлото ми бе достатъчен, за да ме уплаши. Пръстът ми върху спусъка трепереше. Никога не бях стрелял по човек. Но след няколко секунди иззад билото на една дюна се появи кон и на него Ямамото. Без да свалям пръст от спусъка, се огледах, ала не видях никого — нито монголеца, дошъл да вземе Ямамото, нито вражески войници. В небето висеше голяма бяла луна, стори ми се като прокоба. Ямамото явно беше ранен в лявата ръка. Носната кърпа, която беше омотал на нея, беше наквасена с кръв. Събудих ефрейтор Хонда, за да се погрижи за коня. Очевидно идваше отдалеч и бе препускал като бесен: беше запенен и едвам дишаше. Хамано застъпи на пост вместо мен, а аз извадих аптечката и се заех с раната на Ямамото. „Куршумът излезе, раната вече не кърви“, обясни ми той. И беше прав: куршумът не беше засегнал костта и бе разкъсал само месото. Махнах кърпата, промих раната със спирт и сложих нова превръзка. Ямамото дори не трепна, въпреки че над горната му устна изби пот. Пи дълго вода от манерката, запали цигара и дръпна с видима наслада от дима. После взе браунинга, стисна го под мишница и зареди в пълнителя три патрона. „Тръгваме незабавно, лейтенант Мамия — рече ми Ямамото. — Прехвърляме се през река Халха и потегляме към наблюдателния пост на армията на Манджоу-го.“ Почти без да разговаряме, събрахме набързо нещата, яхнахме конете и поехме към брода. Не попитах Ямамото как и от кого е бил прострелян. Нямах право да питам, а и да бях попитал, той надали щеше да ми каже. По онова време единственото, което ми се въртеше в главата, бе да се махна част по-скоро от вражеската територия, да прекося река Халха и да изляза на сравнително безопасния отсрещен бряг. Яздехме мълком, като пришпорвахме конете през тревистата равнина. Никой не говореше, всички мислехме за едно: дали ще успеем да преминем реката. Ако някой монголски патрул излезе при брода, с нас е свършено. Беше изключено да победим в битка. Помня, под мишниците ми направо течеше пот. „Кажете, лейтенант Мамия, ранявали ли са ви някога?“, попита Ямамото, след като дълго язди в мълчание. „Никога“, отвърнах аз. „А стреляли ли сте по човек?“ „Никога“, повторих аз. Нямам представа какво впечатление са му направили отговорите ми, нито защо той ме пита такива неща. „Тук има документ, който трябва да бъде предаден в генералния щаб — рече ми той и сложи ръка на чантата върху седлото — Ако не може да бъде предаден, трябва да се унищожи: да се изгори, да се закопае, все едно, но при никакви обстоятелства не бива да попада във вражески ръце. При никакви обстоятелства. Много, много важен е.“ „Разбрах“ — рекох му аз. Ямамото ме погледна в очите. „Ако нещата тръгнат на зле, първото, което трябва да направите, е да ме застреляте. Без да се колебаете. Ако мога да го направя сам, ще го направя. Но може и да не успея с тази ръка. При всички положения трябва да ме застреляте. И се постарайте да ме убиете.“ Кимнах, без да казвам нищо.