Белия дявол — Синове

— Искам да ида на гроба му — казваше тя, сигурна, че ще й откаже.

— Не бива, Зоя ханъм. Ти ще раждаш синовете на правоверен. Не бива да се скверниш на гяурски гробища.

— Той беше моят дядо, аз съм християнка.

— Беше християнка, Зоя ханъм. Мюезин ага е болен. Оздравее ли, ще влезеш в правата вяра.

Зоя не противоречеше, приемаше ласките му, но пестеше своите. Мразеше го от дъното на душата си, мразеше ръцете му, очите му, миризмата му. Мразеше го, когато е буден, когато влиза в двора върху белия си жребец, напет и красив, с натрапчивата, пресолена красота на ориенталеца, мразеше го, когато спи, когато се приближава към нея…, но посегнеше ли, задушаваше се от омраза. Някакво вродено чувство, някакъв инстинкт за самосъхранение прикриваше чувствата й, така че когато успя да се качи на галерата „Лакрима Кристи“, Хасан Али полудя от мъка, сигурен, че любимата му жена е отвлечена против волята й.

Зоя замисли и подготви бягството си бавно, внимателно, затова и достатъчно прецизно. Снабди се с мъжки дрехи, купи ботуши, уши си плащ от кадифе за завеси и използвайки сезонния лов на глигани, който Хасан Али предвождаше, разби вратата на харема, изкачи се по бръшляна на дувара, скочи на улицата, забули се с плаща и тръгна към пристанището. Между много рибарски лодки в порта се клатеха два венециански кораба, които търгуваха с овце от Ориента. Един от тях беше „Лакрима Кристи“…

Великият дож дон Корадо Орлани държеше няколко хиляди глави овце в Южна Ломбардия, но те бяха малко, за да задоволят нуждите от мляко, камо ли от месо за вечно гуляещата Венеция. Капитанът на „Лакрима Кристи“, етрусецът Рудолф Феро, беше главният снабдител на Републиката. За Зоино щастие той знаеше, че стадата на Босна са ударени от шап и побърза да се отправи на юг, към пристанищата на Солун и Пирея. Зоя се укри в празните трюмове и едва когато устните й се напукаха от жажда, излезе на палубата. Дон Рудолфо беше на квартердека, когато хърватката разпусна косите си и падна на колене с молба за милост и протекция. Етрусецът беше петдесетгодишен, но все още в цялата Република, а и в останалите морски полиси на Италия нямаше кой да го бие на боли, на дърпане на копие или във високо хвърляне на камък. Коремът му беше започнал да виси, зъбите оредяваха, но силата му беше исполинска и както не знаеше истинския брой на кредиторите си, така не беше в състояние да преброи децата, които беше създал от остров Мадейра до Хайфа, в източния край на Леванта. Когато видя Зоя, Рудолфо Феро слезе от мостика, хвана я за ръка, заведе я в каютата си и я хвърли на леглото. Един час по-късно, плувнал в пот и сладострастна немощ, етрусецът взе да я разпитва. Зоя не скри нищо, но вместо съчувствието, което очакваше, че пълната й със смърт и сълзи история ще предизвика, видя, че капитанът гледа на появяването й като на особено благоразположение на съдбата и че докато плува на галерата, ще трябва да задоволява прищевките му. Едва срещайки Рудолф Феро, Зоя започна да разгадава истинското отношение на мъжа към жената. Дядо, баща, съпруг, братя — това бяха единствените мъже, защитници на родената в немощ жена, всички останали, а те бяха огромното мнозинство, бяха насилници, сладострастници, мръсници, а това естествено ги правеше и врагове. Зоя нито за миг, никога не съжали, че е избягала от моаджирите, но и никога не се примири с мъжете, в чиито ръце я хвърляме случайността. Нейното оръжие беше бягството, целта й обаче бе, бягайки от мъжа, да срещне онзи мъж, който ще я брани от унижения и ще я превърне в жената, която подсъзнателно искаше да бъде — съпруга и майка. Рудолфо Феро лягаше върху нея до деня, в който хвърлиха котва в Пирея. Зоя се възползва от заплесията на вахтата и скочи в зелените води на залива. Плува дълго, измивайки от себе си спомените за принудителните мъжки ласки… Излезе от водата и тръгна към вътрешността. Вървя дълго… до къщата на Ана и Мексис.