Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Кажи ми истината! Къде е Марс? Уби го в гръб, нали?
Ехидно усмихнат, Спидер беше отговорил.
— Разстрелях коня му. Хасан Али ще свърши останалото!
Тогава в очите на Зоя се появи и надежда, и презрение.
— Видя ли смъртта му?
— Видях го да пада под жребеца. Спахиите се спускаха по реката.
Зоя наведе очи.
— Бягай, Филипе! — каза тя. — Единственото ти спасение е бягството. Иди в Испания, смени си името и никога не се разделяй с пищовите!
Спидер я сграби за китката, взря очите си в прозрачната синева на нейните и… прочете в дълбините на душата й любов към бастърда.
— Зоя, ти си влюбена? — с мъка произнесе той.
— Не зная… — отговори хърватката. — Сега мисля за теб. Ти извърши най-тежката грешка в живота си… Помогна на Марс да се освободи от задължения към тебе. Мъртъв си, Филипе! Това, че сега разговаряш с мен, е само отсрочка.
— Не аз, Зоя, той е мъртъв! Главата му отдавна се клати на някоя пика!
— Не! — провлечено, със силния си хърватски акцент каза тя, преди да отпусне поводите и да подкара коня след групата.
Спидер я остави да отмине и смушка Атаман. Душеше го гняв. „Докъде го докара, Филипе? Собствената ти съпруга не отрича, че е влюбена в незаконородения ти брат и ти, вместо да я разсечеш на две, очакваш някакво чудо да омекоти погледа й? Ти си се превърнал в слуга, приятелю, в слуга на бивша робиня, бивша курва, в слуга на бившата си жена!“
— Зоя!
Хърватката задържа коня.
— Какво има?
— Ти си моя жена, дължиш ми уважение!
— Аз съм твоя вдовица — разсеяно каза тя и продължи пътя си.
„Ще я убия!“ — кипеше Спидер, но Наум извика, че потерята налита… Когато отново увеличиха дистанцията и нощта ги свари под остър снежен зъбер, гневът му беше изтлял. Ако изпитваше някакво желание, то беше да вземе хърватката в прегръдките си…
— Имам нужда да говоря, Константине… Ако продължа да се ям отвътре, ще полудея.
— Говори — каза брат му.
Спидер го наблюдаваше пети месец. Никога, от деца не беше им се случвало да прекарат толкова време заедно, никога не бяха лягали, ставали, яли от една трапезата, споделяли едни несгоди, преследвани от една съдба, без да се опълчат един срещу друг, без да сблъскат възгледите си за живота, без да замислят саморазправа. Константин старееше видимо, ежедневно. Брадата му беше снежнобяла, а и в косата все по-нагъсто светеше среброто на грижите. Някога изправената му, дори горделива снага, сега беше пречупена в раменете, походката му беше като на Сокон лаза, когато се връщаше от плаване, но очите… В очите светеше нещо непонятно. Вече месеци не можеше да определи какво. Не беше страх, не беше болка, нито умора, нито отчаяние… Очите му бяха едни и същи при бягство и при покой, когато паднат върху него или върху Вангел, когато случайно видеше влудяващите гърди на Зоя или разпознаеше оглозганата от орлите глава на Марин капитан. Очите на брат му не бяха загубили живота си, напротив, в тях се беше настанил друг, непонятен мир, средоточен, а спокоен, като че ли лишен от страсти… Когато загуби надежда да разгадае погледа му, Спидер се загледа в движенията на тялото му. Някога Константин държеше ръцете си на кръста, сега ги сключваше в скута си, навремето движеше краката си от бедрата, сега ги прегъваше в коленете, младежкият му силует правеше дъга в кръста, сега дъгата беше под привитите му рамене, в хлътналия аскетичен корем… И образът сам се натрапи. Константин беше заприличал на отшелник, ако не и на светец… Тогава разбра, че трябва да говори с него.
— Зоя предпочита Марс и не го крие… А ние си приличаме с него. Или така ми се струва?
— Външно, Филипе.
— Ти ме назова по име? Престанах ли да бъда Паяка?
— Без значение е как ще те нарека. Важно е ти какви думи намираш за себе си.
— Не съм в мир, Константине… Дори в примирие не съм. Аз съм от тия таралежи, чиито бодли растат навътре… Знаеш ли какво открих един ден… Когато забих ножа в урода… Аз причинявам болка, защото ме боли!
Лицето на брат му остана непроменено и Спидер помисли, че не го е чул.