Белия дявол — Синове

Една нощ Сибона пламна от четири страни. Зоя помнеше колоната от бежанци, която тръгна към залез-слънце и спря едва като опря в морето. Баба Зоя почина по пътя. Погребаха я на края на една нива, поплакаха с дядо й, после той й подаде ръка и отново тръгнаха на път. Пътуваха в затворена кола, теглена от четири коня, а още четири крачеха свободни зад нея. Дядо Зоран беше богат мъж, не им липсваше храна, спяха по ханове, имаха нови дрехи, кожени завивки, възглавници, пълни с гъша перушина, така че поне за нея пътуването беше интересно и вълнуващо. По пътя към далматинския бряг жената узря в Зоя, но когато видя кръв по краката си, помисли, че е болна, и легна да мре. Дядо Зоран бързо разгада болестта й, смя се със звънливия си гърлен глас, подари й златен пръстен, наниз пендари и я заведе в Каолинови бани, местност с горски извори, скрита в дол, обрасъл с гора. Когато отново тръгнаха на път, бежанците от Сибона се бяха изтеглили на запад и шосето беше пусто. Дядо й престана да се озърта за крадци, позволи й да разпусне косата си, да облече бяла блуза с червена бродерия, да седне до него на капрата. Пътуваха още дълго. Веднъж на ден спираха да разменят местата на конете и така до брега на морето. Зоя никога нямаше да забрави безумието, което я обзе, когато очите й плъзнаха по морската шир… Започна да плаче, да се смее, да тича вихрено без посока, да пада, да скача отново още по-възбудена… Когато отвори очи, дядо й Зоран бдеше над нея. Беше й пуснал кръв, древен метод за прогонване на бесовете, и когато неговата Зуи протегна слабите си ръчици и ги обви около врата му, старецът, който всъщност още нямаше петдесет години, изпусна сълзите си.

— Зуи, чедо… Край на мъките, дъще. Ще си построим къща на брега и ще живеем весело дядо и внуче. Аз ще те отгледам, Зуи! Мома прелест ще стане от тебе… само да бъдеш здрава и весела.

Дядо Зоран удържа на думата си. Вдигна къща на два ката, с решетки по прозорците, с шипове по оградата и кучета зверове в двора… Три години живяха в любов и съгласие, после дойдоха моаджирите…

Хасан Али беше третият син на Айваз паша, известен в цяла Босна като Домузоглу, синът на Свинята. По общо мнение на агите от Сараевския санджак Хасан Али беше одрал кожата на дядо си, същия, който беше спечелил това прозвище за рода си.

Дядо Зоран залости портите, извади всички пушки и пищови, с които разполагаше, и започна отбрана на честта си. Два месеца удържа обсадата, застреля сума моаджири и ако имаше достатъчно провизии, кой знае колко време щеше да води войната си, но храната взе да свършва. От време на време някоя птица прелиташе над двора и намираше края си в казана му, но скоро гладът стана непоносим. Едно след друго изядоха кучетата и котките. Разбира се, дядо й не й казваше какво месо й поднася, но години по-късно Зоя си даде сметка, че в края на обсадата в двора не беше останало нито едно животно. Една сутрин Зоран разлости портите и излезе да посрещне моаджирите. Зоя беше до него. Когато Айваз Домузоглу слезе от коня и тръгна към него, дядо й се наведе, целуна я по косата, каза „Бог да те пази, Зуи!“, застреля Домузоглу с единия пищов, лапна другия и рухна с пробит череп в краката й.