Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Гневно тръскам глава, като си мисля за Хенри, за Луиса и Соня, за леля Върджиния.
— Но нали аз съм Ангелът? Всички го твърдят. Нали имам избор? Ако откажа да го пропусна през себе си, той не ще може да дойде.
Доводите ми звучат по детински наивно дори на самата мен.
Върджиния ме поглежда в очите.
— Иска ми се да си права, Лия. Но Самаил ще се възползва от слабостта ти. Ще те чака да заспиш. Ще изпрати своята Армия да те открие, онези, които чакат в Отвъдното, и онези, които вече са прекрачили в нашия свят. Ще използва най-обичните ти хора против теб. Ще можеш да му се противопоставяш за известно време, но се боя, че няма да си в състояние да удържиш дълго. Армията се събира с векове и очаква своя Цар. Очаква Портата, която ще го пропусне, и той ще дойде да установи царството на ужаса. Очакват теб, Лия. Няма да се дадат лесно. Ти трябва да откриеш списъка. Трябва да намериш останалите ключове. И то бързо.
Не ми се спи. Отговорите, които открих, не ми носят спокойствието, на което се надявах, и се питам дали Соня и Луиса са също толкова неспокойни като мен. Имаме много работа, ала е късна нощ, така че решаваме да потърсим списъка в библиотеката утре, на дневна светлина. Та нали книгата беше в библиотеката? Списъкът също може да е там.
Това е единственото място, за което се досещам — тъкмо оттам бихме могли да започнем търсенето.
Не обсъждаме какво ще правим със списъка, след като го намерим, как ще открием местонахождението на другите два ключа. Онова, което добре осъзнаваме, но не си казваме, е, че трябва да направим първата стъпка, колкото и малка да е тя, защото в противен случай ще полудеем.
Седя и подпирам глава на широката дървена табла на леглото, като се старая да стоя нащрек. На ръката си съм завързала лента с възли. Дори медальонът да намери път към китката ми, той няма да има възможност да се настани върху белега ми, ако не развърже възлите, макар че и това би било възможно, доколкото ми е известно и дори доколкото засега не ми е известно. Медальонът намери пътя си до мен по най-невероятен начин, дойде при мен от дълбините на реката. Какво друго да направя, освен да го призная за свой?
И да се опитам да не го нося, за да не отворя Портата.
23.
Полето, насред което съм застанала, е голо. Пейзажът от редуващи се възвишения и плитки долини ми се струва познат и имам усещането, че стоя насред някоя от множеството ниви около имението Бърчууд. Ала усещането за близост и уют тутакси изчезва, щом зървам високата трева и огромните дъбове на хоризонта.
Небето е стоманеносиво и се отразява в пепеливите поля, които нямат нищо общо с гъстите златисти широти, люшкащи се около Бърчууд през по-голямата част от годината. Редицата от дървета в края на полето е толкова черна на цвят, все едно е тъмновиолетова. Запустяла земя, едновременно позната и чужда в своята студена сивота. Студът ме хапе през тънката материя на нощницата ми, а краката ми са мокри от росата, полепнала по изсъхналата трева.
Лентата с възлите е на ръката ми. Медальонът не е там. Звярът няма да премине през мен тази нощ, ала аз оставам неспокойна. Ясно е, че съм призована. Несъмнено ще открия от кого и с каква цел.
Въртя се в кръг и се взирам в далечината, като се мъча да остана търпелива. Не съм съвсем сигурна, но едно възвишение вляво ми се струва познато. Опитвам се да реша как да постъпя, когато нещо привлича погледа ми.
Нещо малко, което се движи към мен. Присвивам очи, за да го видя по-добре в далечината, и докато го наблюдавам, силуетът му ясно се очертава, а бавната му и грациозна походка говори, че е човек.
Най-обикновен човек, който се е запътил към мен.
Няма никакъв смисъл да стоя и да се взирам напред. Който и да е той, бързо ще стигне до мен. Раздвижвам се и тръгвам към фигурата, която вече е много по-близо. Отначало ми се струва, че това е Соня. Тя е единствената позната личност, която съм срещала по време на своите пътувания, ако не броим Душите. Но когато се приближава още повече, достатъчно, за да различа роклята, а после толкова близо, че да видя лицето й, разбирам, че е Алис.
Спирам, тъй като никак не бързам да я видя, каквото и да ни е докарало двете на това пусто място. Тя продължава да се приближава и най-после застава лице в лице с мен. В ъгълчетата на устните й играе усмивка и аз вече не се съмнявам кой го е направил, кой ме е призовал на среща.