Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Учудена ли си?
— Всъщност не — свивам рамене аз. — Че кого другиго бих могла да срещна на подобно място?
Лицето й грейва в усмивка и за миг тя ми напомня на развълнуваното момиченце, което щастливо пляскаше с ръце, колчем татко ни донесеше подаръци от множеството си пътувания.
— Защо? Нима не е възможно да срещнеш най-различни хора по пътя си… както и най-различни неща, Лия?
— Защо ме повика тук, Алис?
Лицето й посърва, щом зърва лентата, завързана на китката ми. Няма и помен от тихия глас, с който ми говореше на стълбите. Лицето й приема каменното изражение, с което вече съм свикнала.
— Защо не използваш медальона за целта му, Лия? Защо се опълчваш срещу волята на пророчеството, почетната роля в което е отредена тъкмо на теб?
Сдържам налудничавия смях и не му позволявам да излезе от гърлото ми.
— Защо ли? Наистина, защо, Алис? Тогава да приспя вниманието си и да оставя онова, което иска да се завърне с мен, чрез мен, да го направи, така ли?
Тя повишава тон:
— А защо не? Защо трябва да създаваш толкова трудности? Нали те уверих, че ще бъдеш защитена? Нима мислиш, че Душите могат да навредят на поборника на своя Цар? От какво се боиш?
— Не за себе си се боя, Алис. Какво ще стане със света, когато настъпи царството на Звяра? Колко струва нашата собствена безопасност, ако обичните ни хора обитават свят на тъмнина?
— Самаил е низвергнат в Отвъдното от векове. Той богато ще възнагради онзи, който най-после ще го върне обратно. Ще ти даде каквото поискаш. Ще се отнася с теб като с царица. Родена си да го направиш.
В езерата на очите й проблясват мътните дълбини на реката.
— Може би не си разбрала както трябва, Алис. Може би твоята роля не е тази, а съвсем друга, тъй като ти пък си родена да бъдеш Бранителка. Може би двете с теб трябва да действаме в съгласие. Заедно ще можем да осигурим създаването на един мирен свят. Трябва да докараме пророчеството докрай веднъж и завинаги. Не би ли искала да си част от доброто в него?
Ала думите ми нямат очаквания ефект. Тя продължава и този път лицето й се изопва и чертите му стават още по-сурови.
— Това ли искаш, Лия? Да бъдеш част от идеала за доброто, което никой никога не ще познае? Да рискуваш живота си за него? Нима мислиш, че е достатъчно? Защото не е. Не е достатъчно. Не и за мен. Двете можем да имаме власт, която никой в този свят не е имал, не и от времето на Маари, последната сестра, която е била достатъчно умна да поеме властта в ръцете си, когато е имала тази възможност.
Не мога да скрия удивлението си.
— Какво? Нима мислеше, че не знам? Нима мислеше, че не познавам историята, която принадлежи на нас, на нашата майка?
— Не бях сигурна доколко я познаваш. Книгата…
Тя пак се смее и крачи пред мен, а стъпките й не оставят следи във високата трева.
— Книгата! — присмива се тя и пристъпва към мен. — Нима мислиш, че това е единственият начин да научиш за пророчеството? Защото не е така, Лия. Аз имам и други начини да се информирам за нещата.
Тя се разхожда наоколо ми и сега гласът й идва отзад. Прави го нарочно, за да ме държи в напрежение. Оставам на мястото си, защото не желая да се обърна с лице към нея.
— Самаил и неговата Армия от души ме призоваха много отдавна, Лия. Още в бебешката люлка ми нашепваха тези думи. Първият глас, който чух, не беше на майка ни, не беше и твоят, на моята близначка. Това бе гласът на Душите и аз още си го спомням. Може би са знаели, че ти си… слаба. Може би са предвиждали объркването, което ще настъпи поради грешка в реда на появата ни на бял свят. Или пък са искали да бъдат напълно сигурни, че поне едната от сестрите ще работи за осъществяването на тяхната цел.
Тя се е приближила още повече до мен, ала в последния миг се обръща и поглежда към пустото поле пред нас, като разтваря обятия, сякаш да го погълне цялото в себе си.
— Те ме научиха на всичко, Лия. Научиха ме да пътувам и докато пътувам, да призовавам и останалите… — обръща се отново към мен и мога да се закълна, че онова, което усещам в гласа й, е любов. — Всичко.
„А аз не съм научена на нищо“, мисля си.
Спомням си думите на Соня, увереността й, когато твърдеше, че онези от Отвъдните светове не могат да преминат в нашия свят. И в същия миг осъзнавам, че Душите не са нарушили този древен закон. Като са научили Алис да използва дарбите, онези, с които се е родила, те не са променили съдбата й. Тя все още е имала избор. Фактът, че го е направила, че толкова лесно е избрала пътя на злото, е вина само и единствено на сестра ми.