Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Не на Душите.
Алис се възползва от мълчанието ми и се опитва да ми повлияе с тихия си, благ гласец:
— Сама си създаваш затруднения, Лия. Накрая Самаил и без това ще намери пътя към нас. Ще успее и още щом разтвориш обятията си, насила ще премине през теб, ала ти не си подходяща за подобна власт. Нима няма да избереш по-лесния път? Краят ще е един и същ, така че има ли някакво значение?
„Има ли някакво значение?“ Думите й кънтят в коравите кафяви треви, покрили полето.
Зървам майка си, изоставила всичко, което обича, за да се освободи от завета на своя живот. Виждам и сестрите след нас, моите дъщери или дъщерите на Алис. После пред очите ми се появява и леля Върджиния, която отглежда Алис и мен и наблюдава развитието ни през всички тези години. Наблюдава ни, за да разбере коя е Бранителката и коя — Портата. Всичко това ми се привижда за един миг, после оставам сама с вятъра, който ридае в ушите ми.
— Не — едва долавям собствените си думи, те звучат тъй тихо, а Алис се навежда към мен и уплашената й усмивка говори, че ме е чула.
— Какво каза, Лия? — дава ми още една възможност, още един шанс да се отрека от казаното и да обещая нещо друго.
Прокашлям се, за да съм сигурна, че отговорът ми ще прозвучи ясно.
— Казах не. Аз трябва да направя избор и го правя. Ще доведа пророчеството докрай веднъж и завинаги.
Тя се взира в мен, без да шавне, после подлата й усмивка отново цъфва на устните й.
— А как предлагат да го сториш, Лия? Дори да се пожертваш, както стори скъпата ни майка, пророчеството ще остане, ще продължава все по-нататък и по-нататък във времето, ще се предава от майка на дъщеря и от сестра на сестра. Не, единственият ти изход е да се предадеш в ръцете на Душите. Знаеш ли, те са доста търпеливи.
Отново чувам думите на леля Върджиния: „Той ще открие слабото ти място. Ще лежи и ще те чака да заспиш. Ще използва срещу теб хората, които обичаш най-много.“
Клатя глава.
— По-скоро ще умра.
Сама се удивлявам на убедеността, с която изрекох думите. С изненада установявам, че наистина го мисля.
Алис се навежда още по-близо към мен, толкова близо, че усещам топлината на дъха й върху лицето си.
— Има още по-страшни неща от смъртта, Лия. Мислех, че го разбираш.
Отдръпва се назад и се взира в мен. После ги чувам да идват.
Проправят си път през небето и отначало дочувам далечния грохот на гръм, ала много скоро той прераства в страховито кресчендо на хиляди стъпки, препускащи към мястото, където стоим двете с Алис. Когато вдигам поглед, виждам, че небето е почерняло. Вятърът, който бе като мрачно стенание, се е превърнал в ръмжене на разярено чудовище, косите ни се разпиляват отпред по лицата и ние трябва да ги приберем, за да можем да виждаме.
— Разбери, Лия, ти може да си Ангелът, но аз мога да призова Душите когато си пожелая. Те добре познават коя сестра е останала вярна на пророчеството. Идват при мен, защото аз съм Портата по право.
Гласът й се извисява победоносно и заглушава воя на вятъра.
— Ще действам заедно с Душите, докато е нужно. Бих искала да не става така, Лия. Но ти направи своя избор и сега аз трябва да направя своя.
Дори когато виждам, че Душите се събират в небето над главата ми, нещо дълбоко в мен ми нашепва, че това не е възможно, че някой ще ме защити, както стана по време на полета ми над морето. Но съм безпомощна. Безсилна съм да помръдна. Имам чувството, че нишката, която ме свързва с физическото ми тяло и която винаги е била налице по време на предишните ми пътешествия, ще се скъса всеки миг и ще ме остави да се нося из Отвъдното.
„Сигурно това е да си задържан. Да си разделен от физическото си тяло. Да си захвърлен в Небитието.“ Това е последната мисъл, родена в главата ми от моя разум.
Небето над мен притъмнява още повече, върти се и се завихря, докато накрая ми се струва, че и аз ще отлетя в тъмнината. От тялото ми се процежда и последната капчица сила. Иска ми се да се отпусна на земята и да заспя, само да спя, докато се потопя в сладостна забрава.
— Лия! — прозвучава вик в далечината. Вдигам глава и се мъча да отгатна чий е познатият глас.
— Лия!
От хоризонта към нас лети още една фигура и вика името ми. Алис е объркана не по-малко от мен — тя се взира в приближаващата фигура с любопитство и неприязън. Дори небето над нас сякаш просветлява.