Любов под гибелна звезда

— Интересно — каза той с арогантна усмивка. Нещо зад Хелън привлече погледа му и той понечи да се отдръпне. — Ще се видим по-скоро рано, отколкото късно, preciosa14 — обеща той, докато хукваше: мрачна, зловеща мъгла се събра и замъгли силуета му.

Хелън се опита да извика нещо грубо и дръзко след него, но от устата й излезе само жалък стон. Той изчезна след миг, а тя остана да лежи там сама, докато я забележеха или докато се оправеше достатъчно, за да си тръгне. Най-после чу някой да се приближава.

— Хелън? — каза познат глас, докато се приближаваше. — О, не. Наистина си ти.

— Мат — изпъшка Хелън. — Доведи Лукас.

Той се появи в полезрението на Хелън и коленичи пред нея.

— Не мислиш ли, че е по-добра идея да повикам сестрата? Или лекар?

— Моля те. Лукас. Бързо.

Той въздъхна веднъж, разтърка гърба на Хелън с неловък успокоителен жест, а после се изправи и хукна. Щом овладя дишането си, Хелън успя да види достатъчно около себе си, за да осъзнае факта, че на практика се намираше на училищния паркинг — много по-близо до училището, отколкото си беше давала сметка. Все още свита на кълбо върху земята, Хелън удари чело в коленете си. Не можеше да повярва, че е била толкова глупава. С ухо, притиснато до земята, чу приближаващи стъпки, които бяха малко прекалено тежки и малко прекалено бързи, за да са на обикновен човек, и се усмихна тайно от облекчение, макар че все още я болеше ужасно.

— Благодаря, Мат — чу тя да казва Лукас отнякъде зад нея. — Къде те боли? — попита я, когато заобиколи и излезе напред, следван плътно от Джейсън. Хелън посочи към корема си и заговори с очи. Лукас кимна и се огледа наоколо, объркан.

— Видя ли какво стана? — попита той Мат.

— Мисля, че тя тичаше след някого. — Не знам — каза скептично Мат. — Току-що чух от Гретхен, че Хелън преследвала някакъв тип, а после изпищяла и паднала.

— Вярно ли е? — обърна се Лукас към Хелън с напрегнато изражение. Тя кимна и той й се усмихна в отговор: разтревоженият му поглед се смекчи заради нея. Той отметна кичур коса от потното й чело и погледна назад през рамо.

— Тръгвам по следата — каза Джейсън твърде тихо за слуха на простосмъртен, а после Хелън чу неговите бързо оттеглящи се стъпки.

— Трябва да тръгна с него — поде гласът на Хектор отнякъде, където Хелън още не можеше да го види.

— Не, не трябва — нареди Лукас остро. — Трябва да намериш момичетата. Може да страдат от същото като Хелън, и може би имат нужда от теб. Ясно?

— Ясно — каза Хектор без горчивина в гласа, внезапно разбрал скрития смисъл в думите на Лукас. Касандра и Ариадна бяха в неведение, незащитени, и следователно в най-голяма опасност да бъдат нападнати от непознатия. Хектор хукна толкова безшумно, че Хелън дори не чу краката му да докосват тревата, и неволно се почувства едновременно впечатлена и малко изплашена от умението му.