Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
Креон метна на рамо чантата с ръчния си багаж, измъкна билета от съпротивляващите се ръце на майка си, и мина покрай нея. Забърза надолу по древните каменни стъпала в задната част на цитаделата: сърцето му още биеше бясно от вълнение.
Отвън чакаше безличен черен седан. Шофьорът на майка му бе зад волана, готов да го закара на летището. Креон осъзна, че Милдред беше знаела през цялото време, че той ще убие онова момиче. Вероятно бе знаела, че той ще го стори, още докато уреждаше срещата на Креон с нея.
— Синко? — извика му тя изпод свода на портата. — Затова ли я уби — само за да имаш повод да заминеш?
Той се обърна и я погледна в лицето, заставяйки се да бъде търпелив.
— За да я убия ли ме изпрати там?
Майка му се усмихна, но погледът й беше далечен и нефокусиран — мислеше за много неща едновременно. Тя тръгна бавно към него, карайки го да я изчака, макар да знаеше, че не го свърташе на едно място. Приближи се до него и се вгледа в лицето му. Елегантно изваяните й устни бяха изопнати и присвити в тънка предупредителна линия.
— Стой далече от Хектор.
В сряда сутринта Хелън излезе тичешком от къщата и затича към чакащата кола на Лукас, преди на Джери да му хрумне да излезе навън и „да си поговори с този младеж“, както заплашваше. Хелън не беше напълно сигурна дали баща й говореше сериозно или просто се опитваше да я предизвика да реагира, но не смяташе да рискува. Нямаше да е честно да подложи Лукас на традиционното родителско щателно проучване, когато дори не излизаха официално.
— Готов ли си? — попита тя бързо, опитвайки се да отвлече вниманието на Лукас.
— Не е ли редно да изчакаме? — попита Лукас, когато видя Джери, застанал в очертанията на входната врата.
— Не, просто карай. Бързо! Не знам дали наистина ще го направи или не — отвърна Хелън отчаяно, докато махаше за довиждане на баща си.
— Да направи какво? — попита Лукас. Включи колата на скорост и подкара по улицата.
— Да се опита да разговаря с теб по мъжки — каза Хелън, облекчена.
— Е, в такъв случай… — каза Лукас. Удари спирачки и даде на заден ход.
— Какво правиш? — Хелън покри ръката му със своята, за да му попречи да превключи на задна скорост.
— Ще вляза и ще говоря с баща ти. Не искам да смята, че не може да ми повери дъщеря си.
— Лукас, кълна се, в който там бог смяташ за свещен, че ще изляза от тази кола и ще вървя пеш до училище, ако влезеш вътре и говориш с татко.
Лукас се усмихна и превключи отново на първа, отдалечавайки се от къщата й.
— Кой ти каза, че боговете са святи? — попита със злокобно пламъче в очите. Хелън го удари с юмрук по ръката.
— Направи го само за да ме видиш как побеснявам, нали? Попита тя възмутено.
— Хей, ти си тази, която се смущава от родния си баща. Много си сладка, като се паникьосаш — каза той с огромна усмивка.
Хелън се опита да отвърне на усмивката му, но тя се появи разкривена на устните й. Нямаше представа какво да мисли. Употребата на думата сладка можеше или да насърчи надеждите й, или да ги преувеличи.
Всички, които ги разпознаха, изсвириха с клаксоните си за поздрав и им помахаха с широки усмивки на лицата. Да натискаш клаксона за поздрав към минаващите си приятели, беше обичайно на острова, и беше нещо, с което Хелън беше израснала, но й се струваше, че тази сутрин всички натискат оглушително клаксоните си много по-продължително от обикновено.
— И така, слушай — каза Лукас, като премина от закачливия тон към малко по-сериозен. — Хектор ми каза, че си го открила на покрива си.
— Да — отвърна Хелън, като се опита да се свие и да се сниши в седалката си, така че никой да не може да я види. — По този въпрос…
— Исках да обясня защо не ти казахме по-рано. Помолих аз да ти кажа и наистина мислех да го направя — каза той. Хвърли поглед към Хелън, сякаш за да провери какво мисли тя за думите му. — Просто не измислих навреме как да ти кажа. Не исках да си помислиш, че съм някакъв загадъчен преследвач, който се крие на покрива ти.
— Няма да излъжа — е, теб и не мога да те излъжа — каза Хелън и се ухили. — Разстроих се малко, но вече нямам нищо против. Ако семейството ти иска да защити моето, предполагам, че мога да се примиря с малко загадъчност.
Хелън бе принудена да млъкне, защото някой свиреше с клаксона си по възможно най-натрапчивия начин. Искаше й се да каже на нахалника, който и да беше, да се разкара, но не можеше. Това бяха нейните съседи и трябваше да бъде любезна. Не се присвиваше от спазми, но подозираше, че може и да започне. Заби юмрук в корема си.