Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Но защо трябва да си губите времето с мен, когато там е източникът на днешното постижение, човекът, който го направи възможно, доктор Робърт Стедлър!
За миг му се стори, че видя някакво неуместно изражение по износените цинични лица на новинарите — изражение, което не беше точно на уважение, очакване или надежда, а нещо като тяхно ехо, като отражение на израза, който може би са носели в младостта си, когато са чували името на Робърт Стедлър. В този момент той изпита импулс, който не би признал: импулса да им каже, че не знае нищо за днешното събитие, че неговата сила е по-малка и от тяхната, че е докаран тук като пионка в секретна игра, почти като… като затворник.
Вместо това се чу да отговаря на въпросите им със самодоволния, снизходителен тон на човек, който познава всички тайни на висшата власт.
Да, Държавният научен институт е горд с опита си в служба на обществото… Държавният научен институт не е на ничии частни интереси или лична алчност, той е посветен на благото на човечеството като цяло — изплюваше като диктофон грозните, празни приказки, които беше чул от доктор Ферис. Не можеше да си позволи да осъзнае, че онова, което изпитва, е омраза към самия себе си: схващаше емоцията, но не и нейния обект; мислеше си, че омразата е към хората наоколо, те го принуждаваха да участва в това срамно представление. Какво можеш да направиш, когато трябва да си имаш работа с такива хора?
Журналистите си правеха записки на отговорите му. Лицата им сега изглеждаха като автомати, рутинно преструващи се, че чуват новини в празните фрази на друг автомат.
— Доктор Стедлър — попита един от тях и посочи сградата на хълма, — вярно ли е, че смятате Проекта X за най-великото постижение на Държавния научен институт?
Последва мъртва тишина.
— Проектът… X…? — каза доктор Стедлър. Знаеше, че нещо застрашително не е наред в гласа му, защото видя как журналистите вдигнаха глави, като при звук за тревога; видя ги, че чакат с вдигнати моливи. За миг, докато усещаше мускулите на лицето му да се пропукват във фалшива усмивка, той изпита безформен, почти свръхестествен ужас, сякаш усещаше отново работата на някаква шлифована машина, сякаш беше хванат в нея, беше част от нея и изпълнява неотменната й воля.
— Проектът X ли? — меко каза той с мистериозния тон на конспиратор. — Е, господа, стойността и мотивът на всяко постижение на Държавния научен институт не подлежат на съмнение, тъй като те не целят печалба — има ли нужда да казвам повече?
Той вдигна глава и забеляза, че доктор Ферис е стоял накрая на групата по време на цялото интервю. Запита се защо си въобразява, че погледът на Ферис е по-малко напрегнат — и по-безсрамен. Две бляскави коли пристигнаха с пълна скорост на паркинга и спряха със скърцане на спирачките. Журналистите го зарязаха насред изречението и хукнаха да посрещат групата, която слизаше от колите. Доктор Стедлър се обърна към Ферис.
— Какво е Проектът X? — сурово попита той. Доктор Ферис се усмихна едновременно невинно и нагло.
— Инициатива, която не цели печалба — отговори той и тръгна да посрещне новодошлите.
От почтителния шепот на тълпата доктор Стедлър научи, че дребният човек в смачкан ленен костюм, който изглеждаше като адвокат-шарлатанин и крачеше отривисто в центъра на новата група, е господин Томпсън, държавният глава. Господин Томпсън се усмихваше, мръщеше и излайваше отговорите си към журналистите. Доктор Ферис плуваше из групата с грацията на котарак, който се гали в нечии крака. Групата се приближи и той видя как Ферис я насочи към него.
— Господин Томпсън — мелодично каза доктор Ферис, когато се приближиха, — мога ли да ви представя доктор Робърт Стедлър?
Доктор Стедлър видя как очичките на дребния мошеник го изучават за част от секундата: в тях имаше намек за суеверна почит, сякаш виждаха явление от мистична Вселена, която винаги ще си остане неразбираема за господин Томпсън. Но в същото време бяха и проницателни, пресметливо хитри като на дребен политикан, уверен, че нищо не е недостижимо за неговите стандарти — поглед, който сякаш питаше: каква е твоята гледна точка?
— За мен е чест, докторе, чест — бързо каза господин Томпсън и му стисна ръката.
Разбра, че високият, късо подстриган мъж с прегърбени рамене е господин Уесли Мауч. Не запомни имената на другите, чиито ръце стисна. Когато групата тръгна към официалната трибуна, той остана с изгарящото го чувство, че е открил нещо, което не дръзваше да обмисли: че се е почувствал притеснен и поласкан от одобрителното кимване на дребния мошеник.