Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Доктор Стедлър въздъхна раздразнено; беше се уморил от тайни. „Поверително“ и „строго поверително“ бяха думите, отпечатани на поканата, която изискваше да тръгне за Айова след два дни, с неопределена цел. Двама младежи, които твърдяха, че са физици, се бяха появили в института, за да го ескортират; обажданията му в кабинета на Ферис във Вашингтон бяха останали без отговор. Младежите говореха — по време на изтощителното пътуване с правителствения самолет, в студа на правителствената кола — за наука, извънредно положение, социално равновесие и нуждата от секретност, докато се оказа, че той знае по-малко, отколкото в началото. Забеляза само, че две думи непрекъснато се повтарят в бръщолевенията им — същите, които присъстваха и в текста на поканата, — две думи с мрачно звучене, тъй като не се знаеше за какво се отнасят: искането за „лоялност“ и „сътрудничество“.
Младежите го бяха доставили на една пейка на първия ред ма трибуната и бяха изчезнали, като сгъваеми елементи на механизъм. Бяха го оставили в компанията на внезапно появилия се лично доктор Ферис. Сега, докато наблюдаваше сцената наоколо и съмнителните, възбудени, свободно небрежни жестове на доктор Ферис сред групата журналисти, той имаше усещане за озадачаващо объркване, за безсмислена, хаотична неефикасност, но и за гладко работеща машина, която създаваше до необходимата степен тъкмо такова впечатление в точния момент.
Изпита внезапен пристъп на паника, в която, като при светкавица, си позволи да осъзнае, че чувства отчаяно желание да избяга. Но той затвори ума си за него. Знаеше, че най-тъмната тайна на събитието, по-важна, недостижима и смъртоносна от всичко, което можеше да се крие в гъбовидната сграда, беше онова, което го беше накарало да се съгласи да дойде.
Никога нямаше да се налага да научава собствения си мотив, мислеше си — мислеше го не с думи, а с краткия, яростен спазъм на една емоция, която наподобяваше раздразнение и имаше вкус на киселина. Думите, които продължаваха да стоят в съзнанието му, както бяха стояли и в момента, в който се беше съгласил да дойде, бяха като вуду заклинание, което човек произнася, когато е нужно, и не бива да поглежда отвъд него: какво да правиш, когато трябва да си имаш работа с хора?
Забеляза, че трибуната, резервирана за онези, които Ферис беше нарекъл интелектуален елит, беше по-голяма от тази на официалните представители на държавата. Усети, че изпитва малко, злостно удоволствие при мисълта, че е сложен на първия ред. Обърна се и погледна редовете зад себе си. Това му подейства като малък, сивичък шок: тази случайна, безцветна, вехта сбирщина не беше неговата представа за интелектуален елит. Видя несигурно нападателни мъже и безвкусно облечени жени, видя злобни, пълни с ненавист и подозрение лица, които носеха единствения белег, несъвместим с интелекта: несигурност. Не можеше да намери и едно познато лице, нито едно, което да разпознае като известно или поне с шансове да стане такова. Запита се по какъв критерий са били избрани тези хора.
После забеляза една длъгнеста фигура на втория ред, фигура на възрастен мъж с дълго, отпуснато лице, което му се струваше донякъде познато, въпреки че не можеше да си спомни нищо за него, освен някакъв неясен спомен, като снимка, която е видял в някое безвкусно издание. Наведе се към една жена, посочи нагоре и попита:
— Можете ли да ми кажете името на онзи господин?
— Жената отговори с почтителен шепот:
— Това е доктор Саймън Причът!
Доктор Стедлър се извърна с желанието никой да не го вижда, никой никога да не научава, че е бил част от тази група. Вдигна очи и видя, че Ферис води цялата банда на пресата към него. Видя Ферис да махва към него като туристически гид и го чу да казва, когато се бяха приближили достатъчно: