Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Слънцето докосваше върховете на планините и рисуваше блестящ кръг — като граница на долината, — когато се качи на самолета. Облегна се назад в седалката до него и видя лицето на Голт наведено над нея, както в мига, когато беше отворила очите си първата сутрин. Сетне затвори очи и усети как ръцете му слагат превръзката на очите й. Чу запалването на двигателя, но не като шум, а като вибрация от експлозия вътре в тялото си — само че тръпката беше далечна, сякаш човекът, който я изпитваше, щеше да бъде ранен, ако не беше толкова далеч. Не знаеше дали колелетата са се отделили от земята и дали самолетът е прекосил кръга от планински върхове. Лежеше неподвижно, пулсът на двигателя беше единствената й представа за пространство, сякаш се носеше в поток от звуци, които от време на време я разклащаха. Звука идваше от двигателя, от контрола на ръцете му върху щурвала; тя насочи вниманието си към това — всичко друго трябваше да се понесе, без да му се съпротивлява.
Лежеше неподвижно с протегнати напред крака, с ръце на облегалките, без да чувства някакво движение, дори и нейно, което да й дава представа за време, без пространство, без зрение, без бъдеще, в нощта на затворените си клепачи под натиска на превръзката, със съзнанието за присъствието му до нея като единствената неизменна реалност. Не говореха. Изведнъж тя каза:
— Господин Голт.
— Да.
— Не. Нищо. Просто исках да знам дали сте още тук.
— Винаги ще бъда тук.
Тя не знаеше в продължение на колко мили този спомен за звука от произнесените думи остана като неин единствен, малък ориентир, който се стопяваше в далечината и накрая изчезна. После й остана само неподвижността на неразчленимото настояще. Не знаеше дали е минал час или ден, когато усети движението надолу, което означаваше, че всеки момент ще се приземят или ще се разбият — и двете възможности й се струваха еднакви. Почувства удара на колелетата в земята като странно закъсняло усещане — като че измина някакъв отрязък от време, преди да го повярва. Усети разтърсващото движение, после рязкото спиране и тишината, а накрая — допира на ръцете му по косата си, докато махаше превръзката. Видя искряща слънчева светлина, ивица обгорели бурени, порасли към небето — нямаше планини, които да ги спират, видя изоставена магистрала и неясния силует на някакъв град на около миля разстояние. Погледна часовника си: преди четирийсет и седем минути все още беше в долината.
— Там ще намерите гара на „Тагарт“ — каза той и посочи града — и ще можете да вземете влак.
Тя кимна разбиращо. Той не я последва, докато слизаше на земята. Наведе се към отворената врата на самолета и двамата се спогледаха. Тя стоеше с лице към него, лекият вятър галеше косата й, линията на раменете й беше очертана от костюма на бизнес дама, сред безкрайността на празната прерия.
Той посочи с ръка на изток, към някакви невидими градове.
— Не ме търси там — каза той. — Няма да ме намериш, докато не ме поискаш такъв, какъвто съм. И когато ме поискаш — аз ще съм най-лесният за откриване човек.
Тя чу звука от вратата, която се затръшва зад него — стори й се по-силен от гърма на витлото, който го последва. Гледаше колелетата на самолета и следата от смачкани бурени зад тях. После видя ивица небе — между колелата и бурените. Огледа се. Над силуета на града в далечината беше надвиснала червеникава мараня и формите му сякаш се бяха изкривили под облак от ръжда. Над покривите се виждаха останки от срутен комин. Сухо, жълто парче стара хартия прошумоля леко в тревата до нея: беше вестник. Тя гледаше всички тези предмети с празни очи, неспособна да ги види като реални.
Вдигна очи към самолета. Видя как крилете му се смаляват в небето и увличат заедно с бялата диря звука от двигателя. Продължи да се издига като дълъг сребърен кръст, след това линията на движението му се насочи към хоризонта, машината се снижи леко, сетне сякаш спря да се движи — само се смаляваше. Тя я наблюдаваше като угасваща звезда, докато се смали до точица, сетне до искра, която вече не беше сигурна, че вижда. Когато забеляза, че целият простор на небето е осеян с такива искрици, вече знаеше със сигурност, че самолетът е изчезнал.
Глава XXIII
Анти-алчност
— Какво правя тук? — попита доктор Робърт Стедлър. — Защо трябваше да идвам? Настоявам за обяснение. Не съм свикнал да ме влачат през половината континент ни в клин, ни в ръкав, без предизвестие.