Изкуплението на Атлантида

- Можеше да те убие - продължи да крещи, въпреки че тя стоеше точно срещу него.

- Бих го предпочела пред това отново и отново, до края на живота си да забравяш мен и детето ни - извика тя право в лицето му, без да разсъждава, без да го обмисли, без да й пука как звучат словата й. Знаеше само, че думите, врящи и кипящи, идват от дъното на душата й и нямаше как да ги спре.

Всичко около нея замря. Звуците, разговорите, дори издиханията затихнаха около тях двамата. Тишината обаче напомни на Тиарнан за публиката им.

Изведнъж, шокиращо за всички, Аларик започна да се смее. Цапардоса Бренан по ръката, но ударът бе приятелски, удар между мъже и в това нямаше и намек за вредата, която преди минути желаеше да му нанесе.

- Това е безценно! Бебе! И тя ли е бременна? А Алексий и Грейс нямаха възможността да направят своето голямо съобщение.

Жрецът продължи да се смее.

- Атлантида се превръща в една голяма ясла. Ето как човеците най-сетне ще ни победят. Като един по един превърнат нашите най-високо ценени воини в сменящи пелени нещастници.

Очите на Бренан се разшириха и на лицето му се изписа паника, но преди той или Тиарнан да кажат каквото и да било, Алакрик поклати глава и изчезна. Просто едно пуф и него вече го нямаше. Без мъгла или специални ефекти, просто изчезна.

Тиарнан се завъртя, опитвайки се да го намери, но не го виждаше никъде.

- Той да не би...

- Прави го често - обясни Райли. - Един от много му досадни навици. Дълбоко в себе си той е добър човек.

- Много, много дълбоко, предполагам - прошепна Тиарнан.

- И така, значи си бременна? Не искам да анализирам ситуацията, но вие двамата не се ли срещнахте отново едва вчера?

Райли се опитваше да е изкусна в начина, по който оглеждаше плоския корем на Тиарнан.

- Не, не съм бременна. Беше просто едно видение, това е всичко. Видение, свързано с бъдещето. Бъдеще, което няма да се сбъдне. Поне не и сега.

- Мисля, че има някои неща, за които трябва да ни разкажеш -гласът на Конлан бе мил, но той не отправяше молба и всичко го знаеха.

Това определено беше кралска заповед.

Но въпреки това, Бренан пренебрегна принца. Имаше очи само за Тиарнан и ледът, който ги вледеняваше, го нямаше. Разтопен. В този момент зеленият му поглед я изгаряше, гледаше я така, сякаш не иска нищо повече, освен да я съблече тук и сега и да я обладае върху стената.

Тя преглътна и докато се взираше в Конлан, си пое няколко дълбоки, но накъсани глътки въздух. След това обърна погледа си към Райли. Навсякъде другаде, но не и към Бренан.

- Имало едно време един прокълнат от бог воин - започна тя, без да знае какво да каже след това.

- Но само ако воинът знаел, че проклятието също така било и благословия - добави Бренан.

Раменете й се отпуснаха с облекчение, но преди да е успяла да измисли следващата си реплика, той я сграбчи за раменете, вдигна я на ръце и я дари с груба, страстна, насилствена целувка. Такъв вид целувка, с който казваше както на нея, така и на останалите в стаята, че проклет да бъде, но по-късно възнамеряваше да се отърве от дрехите й и тя щеше да се наслади на всяка минута.