Изкуплението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-41-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Тя остави подноса на масата и продължи да стои, вторачила се в него, докато преплиташе ръцете си една в друга. Длани, които доскоро докосваха тялото му. Държаха го близо.
- Бренан, аз все още се нуждая от теб - каза тя, давайки му незначителен блясък надежда, но смазвайки я със следващите си думи. - Не мога да изпълня мисията без теб.
Обгърна го леден слой, предпазвайки новородените в него емоции от предстоящото опустошение, сякаш самият бог на ледовете бе видял болката му и го бе съжалил. Бренан вдигна поглед, за да срещне нейния и ледът му даде така нужното му спокойствие.
- Ще ти помогна по време на мисията, но след това няма да ти се налага да ме виждаш повече - обеща той, едва забелязвайки, че ледът, вече не вледеняваше само душата, но и гласа му. - Както изглежда трябва да съобщим на принца и да се върнем в Йелоустоун?
Сълзите все още струяха от очите на Тиарнан, но изражението й стана сурово, след което кимна рязко и му обърна гръб, докато междувременно мърмореше под носа си, изричайки думи, които Бренан знаеше, че не би желал да чуе. Но за зла участ, слухът му беше превъзходен, заради това всяка една съкрушителна дума се отбеляза върху сърцето му.
- Не мислех, че можеш така лесно да ме оставиш да си тръгна -призна тя и макар че беше с гръб към него, Бренан можеше да каже, че тя плачеше, съдейки по начина, по който се тресяха раменете й. Той искаше да отиде при нея, но ледът вече беше при него и го успокояваше.
За да го възпре отново да рискува и да бъде отхвърлен от нея.
Все пак ледът беше форма на водата, а той - атлант. Той би трябвало да откликне на повика му; да отговори на нуждата му. И го беше сторил.
Тиарнан продължаваше да плаче, а той й обърна гръб.
Глава 20
Тиарнан следваше Бренан мълчаливо надолу по коридора към стаята, в която някога, по време на друга нейна визита в Атлантида, се бе срещнала с принцовете: Конлан и Вен. Бренан спомена, че двамата с нея трябва да докладват. Надяваше се той да бъде този, който ще говори, защото тя бе уловена в странна мъгла на шок и разкаяние, която бе забавила функциите на мозъка й.
Бренан го нарече „сливане на души“. Изразът описваше перфектно усещането, с което почти се беше изгубила в неговите спомени. Повече от спомени дори. Опитът, превърнал го в мъжа, който беше. Толкова много години, такъв отрязък от време, какъвто нейното обикновено човешко съзнание не би могло да разбере. Беше като разказвач, вплетен в един сюрреалистичен филм, филм в който цветове, образи и преживявания я обграждаха, поглъщаха я, до момента, в който не усети физическа болка.
Но болката не беше нищо. Била е наранявана и по-зле, докато играеше в отбора по софтбол на вестника. Бъдещето бе онова, което я унищожаваше. Образът на това какво щеше да бъде бъдещето на Бренан, ако двамата останат заедно. Най-силно щеше да страда той и допирът му с реалността щеше да се смали до най-малките размери, докато воинът не се изгуби в границите на налудничавото проклятие.
Сякаш вече го бе виждала: Бренен, който всяка сутрин се буди, ден след ден, с непозната жена в леглото си. Влюбвайки се в нея, но неспособен да я запомни за повече от двадесет и четири часа. В онова видение, видението си за него, докато бе хваната в капана на душата му, тя видя мъж, в чиято душа нямаше нищо друго освен вихрушка от ярост и объркване. Мъж, който в крайна сметка щеше да я отблъсне. Щеше да я отхвърли, за да спаси и двама им от поредната игра на „Коя е тази Тиарнан?“
Това бе достатъчно лошо, но тя бе готова да рискува. Да рискува това отчаяно бъдеще с надеждата да го промени. Бренан го заслужаваше.
Но детето им. О, боже! Никога не би рискувала и правейки го, онази последна сцена щеше да се превърне в реалност. Бе видяла себе си, онази Тиарнан си почиваше на леглото, където преди минути тя и Бренан се бяха любили страстно, държеше малко и беззащитно бебче в ръцете си. Изглеждаше изморена, но блестеше от радост, детето й - така малко. Може би е било видение на нея, след като е родила.
Сърцето й бе изпълнено с любов, виждайки себе си, която държи потенциалния си син или дъщеря, но всичко свърши в мига, в който Бренан нахлу в стаята през вратата, която водеше към коридора. Той бе зачервен от вълнение и Тиарнан във видението вдигна детето нагоре, за да може той да го види.
Бренан се закова на място, едва не се подхлъзна, докато спираше, тогава се взря в Тиарнан и детето, намиращи се в леглото му, и устата му започна да се отваря, готова да даде глас на шока му В крайна сметка, след относително доста време, той проговори.