Изкуплението на Атлантида

Ако принцовете смятаха, че се нуждаят от пазачи точно тук, в двореца, то тогава заплахата от опасност трябваше да е изключително висока. Устните на Бренан се изтегнаха в права линия, но той не проговори, а охранителите също като него не пророниха и дума. Може би не биваше да го правят, защото изискванията за работа включват да пазят тишина, също както в Лондон.

Значи е заплаха. Измяна ли ще го нарекат? Или може би размирици? С неприязън си припомни, че не знаеше нищо за монархиите с изключение на това, което бе чела в романите на Маргарет Джордж и Филипа Грегъри. Историята никога не е била една от силните й страни.

Предпочиташе нещата, случващи се в момента.

Боже, тя щеше да спомогне някои от настоящите събития да се озоват на картата и в учебниците. Мисълта за това, представата, в която бе скрито изкушаващо предизвикателство, й помогна да се надигне от непрогледната яма на мрака, в която бе потънала след видението от сливането на душите. Тя бе Тиарнан, шибаната Бътлър и щеше да се справи сама.

Както винаги.

Отново сама. Опита се да не обръща внимание на болката, която продължаваше да стиска гърдите й, щом мисли за самота минаваха през ума й.

Вратата се отвори и тя въздъхна с облекчение. Сега щеше да се притеснява за измяна, а за живота, изпълнен в самота - по-късно.

Конлан беше този, който отвори вратата - нещо, което тя никога не би очаквала от висшия принц на Атлантида, и все пак това не беше нито първият, нито последният път, в който той я изненада.

- Тиарнан, добре си дошла - поздрави принцът.

Косата му беше черна, скулите изразени и беше висок, мрачен и разкошен. Почти толкова красив, колкото Бренан, с осезаемо и внушително физическо присъствие. Също като Бренан.

Вероятно скоро щеше да престане да сравнява всеки мъж в живота си с Бренан. Нали?

Бренан отново направи онова запазено за него мистериозно вдигане на една от веждите си, но дори и намек за топлина не проби през леда, настанил се върху лицето му.

- Тиарнан?

- Идвам - измърмори тя, чудейки се как и дали изобщо да му обясни какво се бе случило с нея по време на видението. - Успокой се малко.

Конлан се ухили в нейна посока и й се поклони.

- О, Тиарнан Бътлър. Вие сте повече от добре дошла в Атлантида.

Последваха Конлан в стаята и стомахът й се намеси с неприсъщо за възпитана жена къркорене, породено от радост да види обилния обяд, изложен по цялата дълга маса. Изведнъж, въпреки стеклите си обстоятелства, тя умираше от глад. Или може би те бяха причината да е гладна.

- Обядът изглежда чудесно - отбеляза тя, като се насили да звучи радостна.

Усмихна се на всички присъстващи в стаята, които за момента включваха върховния принц Конлан и съпругата му, Райли. Усмивката й замря, когато погледът й се спря в далечния ъгъл, на висшия жрец, Аларик, който отново правеше обичайните за него мрачни и заплашителни неща. Поради някакви непонятни за нея причини, в които не желаеше да задълбава, винаги, щом видеше Аларик, музиката от „Фантомът от оперета“ започваше да звучи в главата й.