Изкуплението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-41-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Към. Пропадаше към душата на Бренан и това я плашеше да смърт.
Бренан изрева, давайки глас на насладата си, на една огромна и сладка, безумно сладка лудост, когато освобождението му го връхлетя и той изля семето си в нея. Негова, само негова, завинаги негова. Тя трябваше да го разбере, да го приеме, в противен случай той щеше да загуби разсъдъка си. Трябваше да й каже, да я накара да разбере.
- Тиарнан - започна той, но успя да изрече само тази дума, преди да се случи.
Сливането на душите. Бренан отстъпи от бездната и доброволно, на драго сърце се гмурна в душата й.
Нейното детство, толкова сама и така различна. Била е толкова крехка и слаба, никога не се е хранила достатъчно, не била гладна, често се страхувала да излезе от стаята си, уплашена, че за пореден път ще чуе лъжите, които родителите й изричаха един на друг.
Разрушените едно след друго приятелства, заради всекидневни лъжи и небрежни коварства. Съзнателни прояви на жестокост, които раняваха най-силно точно защото са неочаквани, докато в един момент не можеше да се довери, не можеше да обича, да допусне някой до себе си. Никога повече.
Болката почти го сломи, заравяйки го под яростната атака на емоции, за които не беше никак подготвен. Толкова дълго е била самотна, въпреки че за него тези години се равняваха на няколко прашинки от собствения му живот. Но животът си е живот и тя е била изолирана почти толкова, колкото е бил и той.
- Никога - закле се той. - Вече никога няма да си самотна.
Тя потрепери в ръцете му и Бренан осъзна, че все още е притисната под него, поемайки цялата му тежест. Той се завъртя и в момента, в който пенисът му напусна топлината на тялото й, воинът усети странно чувство на загуба.
- Съжалявам, ми амара - каза той и избута косата от лицето й. -За миг изгубих разсъдъка си...
Тя вдигна глава, а погледът й изглеждаше налудничав, почти безумен, сякаш бе изгубена в пустошта на лудостта. Свързването на душите не трябваше да й причини това.
- Тиарнан?
Тя не отвърна, затова Бренан я сграбчи за раменете и съвсем леко я разтърси, ужасен от празнотата, изписана на лицето й, във вледеняващо противоречие с обезумелия поглед в неговите очи.
- Тиарнан? Отговори ми! - настоя той. - Върни се при мен, ми амара. Нужна си ми.
- Не ме наричай така - нареди тя, а лудостта в изражението се бе преместила в гласа й. - Ми амара! Знам какво значи. Не ме наричай така. Не съм твоята любима и никога няма да бъда.
Той я освободи от ръцете си, когато тя се дръпна възможно най-далеч от него и се измъкна от леглото, дърпайки чаршафа, за да се покрие. Болка разкъса Бренан при мисълта, че той е причината за ужаса, погълнал очите и лицето й.
- Тиарнан, какво се е случило? Какво съм сторил? Нараних ли те? Аз съм пълен глупак - рече с горчивина. - Трябваше да съм по-нежен, да изчакам...
- Ти беше нежен - прекъсна го тя и за миг лицето й омекна, въпреки че все още стоеше на разстояние от леглото. Далеч от него. - Ти. Беше чудесно. Но ние никога повече не бива да бъдем заедно по този начин.
Болката от думите й бе в пъти по-силна от тази на мечове, врязващи се в корема му. Той се присви на две от агонията, клатейки глава в опит да отрече чутото.
- Не, не може да казваш това. Защо. Къде сбърках? Какво?
Една ужасяваща мисъл го срази.
- Какво си видяла? В душата ми? Толкова ли е почернена и отвъд надежда за изкупление, че да заслужи отказа ти?
Тя се спря на едно място, после отново закрачи напред-назад, отстъпвайки назад от него. Назад от всяка надежда за щастливо бъдеще.
- Не мога, Бренан - сълзите се стичаха по лицето й, но в очите й нямаше и следа от нерешителност. - Просто не мога.
Мъката го задушаваше, убиваше го и единственото, за което се надяваше, бе смъртта му да бъде бърза. Твърде късно бе да бъде милостива.
Някой почука и независимо че той изкрещя на натрапника да се разкара, Тиарнан се запъти към вратата. Не се нуждаеше от свидетели. Не и в този момент.
Тя му хвърли един измъчен поглед и отвори вратата. Може би не се интересуваше, че е гола с изключение на чаршафа, с които се беше увила, или толкова отчаяно искаше да избяга от него, че бе готова да се покаже в този вид.
Бренан долови приглушения глас на икономката, сякаш идващ от най-дълбоката пропаст на дъното на морето. Думи. Безсмислени думи. Тиарнан го бе отхвърлила, тогава какво друго би било от значение?
Почти не чу кога е затворила вратата, но след миг жената застана пред него, като в ръцете си държеше абсурдно голям поднос, пълен с кафе, сок и сладки.