Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Само че аз не знаех какво да му отвърна, нито знаех дали искам да напиша това писмо или да му река, че трябва да скъсаме веднъж завинаги; нито пък знаех защо съм му тъй сърдит сега… задето дойде да поговори с мен ли? Като че ли той бе този, който ми бе причинил някакво зло.
— Трябва вече да се прибираме по домовете — рекох. — Иначе скоро ще се стъмни.
— Обещаваш ли да ми напишеш писмо? Без майтап?
— Да.
Той смачка цигарата си в един камък.
— Тогава да го направим както е редно. Изплюй се в шепата си.
— Защо?
— Просто се изплюй. Сега ще видиш.
Изплюх се в дланта си. Фабрицио пое китката ми и притисна дланта ми към устата си; преди да успея да я отдръпна, езикът му облиза насъбралата се там моя слюнка.
— Защо направи това?
— Защото така хората се побратимяват — обясни ми той. — Също като да са от една кръв. Един човек никога няма да нарани някой с неговата кръв. А сега е твой ред.
Фабрицио избърса грапавата си длан о панталоните си и се изплю в нея.
— Хайде — подкани ме той, като протегна ръката си към мен. — Та това е само плюнка. Устата ти през цялото време е пълна с твоята, която е същата като моята.
Но щом езикът ми докосна овлажнената длан на Фабрицио, изведнъж усетих да ми се повдига. Затворих очи и набърже излизах плюнката му, опитвайки се да я изместя към бузата си, за да я изплюя от там, когато Фабрицио си тръгне. Ала стомахът ми отново се разбунтува и повдигна жлъч нагоре чак до гърлото ми, та трябваше да преглътна яко, за да я погълна.
— Готово — рече Фабрицио и се ухили. Сетне бръкна в джоба си и измъкна от там сгъваемия си джобен нож — онзи, който му бе донесъл чичо му от Америка. — Искам да го вземеш. Така ще е сигурно, че един ден пак ще бъдем заедно.
Открай време знаех, че Фабрицио никога не се разделя със сгъваемия си джобен нож; беше се превърнал в нещо като част от тялото му, като, да речем, късите му панталони и кафявото му кепе; или като нещо неотделимо от него — като някой от пръстите по ръцете или по краката му. Не можех да си представя той да се раздели с този нож, също както аз не бих се разделил с моята монета от една лира талисман, от предвоенните.
— Благодаря — едва чуто избъбрих аз и предпазливо поех ножа в дланта си. Внимателно прокарах палеца си по гладката сребърна дръжка.
— Само че гледай да не го изгубиш — напомни ми Фабрицио. — Като дойда при теб в Америка, ще трябва да ми го върнеш.
Така че се получи, че той всъщност не ми подари ножа. Същото би могло да се каже и за моята монета талисман: и аз бих могъл по-късно да си я получа обратно от него, ако тогава бях решил да му я дам. Но Фабрицио вече си бе извадил още една цигара и се изправи, за да отупа прахта от дъното на панталоните си.
— Е, трябва да тръгвам — каза ми той и започна да се отдалечава. — Трябва да прибера овцете преди съвсем да се е стъмнило. — А когато започна да се спуска по стръмнината в здрача, той се обърна, за да ми махне с ръка. — Хей, Вито! — провикна се той. — Пожелавам ти много успехи в Америка!
Вече бе стигнал почти на половината по пътя към гробището, когато аз измъкнах моята лира талисман от джоба си и здраво я стиснах в изпотената си длан.
— Фабрицио! — провикнах се след него.
Той отново се обърна, ама не ме дочака пръв да заговоря.
— Да не забравиш да изпратиш писмото! — извика. — Номер тринадесет, улица „Джовани Батиста“.
С тези думи се обърна и закрачи напред, после спря за миг, за да стъпче на земята угарката от цигарата с тока на обувката си, наполовина се извърна назад, за да ми махне с ръка за последно, а сетне напъха ръце в задните джобове на панталоните си и изчезна сред спускащия се здрач.
Двайсет и трета глава
В последния ден от учебната година учителката ме задържа след часовете. Днес бе ред на Антонио Джирасоле да чисти стаята и да бърше черната дъска, защото след Нова година учителката престана да заставя само мен да върша тази работа, пък и ние с нея постепенно преустановихме четенията на откъси от „Житията на светците“. Така че за няколко минути аз нямаше какво друго да правя, освен да стоя мълчаливо край катедрата на учителката и да чакам Антонио да привърши. Като улови погледа й втренчен върху себе си, той се зае много по-енергично да бърше дъската, без да престава да се оглежда наляво и надясно, ала нито веднъж не забеляза колко прах се бе струпала на пода в задния ъгъл.
— Хайде, Антонио, може да довършиш чистенето утре сутринта — каза му най-после учителката. — Но вече за хиляден път ти повтарям да бъдеш по-внимателен.