Хроники на звеното

Списание „Мордорски блясък“

Момчето, което взе ключовете от волвото, не посмя да заговори пътника си по целия път до Мордор. Ескортираше ги голям джип „Мерцедес“ и хората с учудване гледаха тази странна комбинация от автомобили. Суперлъскав мерджан да е ескорт на очукано старо волво - странно беше, не се връзваше, но кой можеше да предположи, че в колата се вози един от най-могъщите хора в България.

Та шофьорчето от морската дивизия на „Звеното“ от време на време хвърляше по едно око в огледалото, но така и не събра кураж да заговори мъжа, който си беше сложил тъмните очила и слушаше музика от един дискмен. Силно я слушаше, защото се чуваше, че е на зуко, а и в един момент трябваше да спрат за батерии. На шофьорчето не му достигаше смелост, защото само можеше да гадае кого вози. Знаеше обаче едно - самият Арнолд никога не се беше обаждал на шефа им, това го правеха хора от по-ниския ешалон. Значи този пич с окървавена глава, който преди няколко часа беше очистил заблудените отворковци в ресторанта, съвсем не беше случаен човек. Че беше килър, си беше станало ясно, ама щом баш шефът звънеше за него, значи работата беше много дебела. По пътя дотук мъжът беше изпушил вече няколко коза, но всеки път, когато на шофьорчето му идеше да възрази, пред очите му изскачаше гледката на четирите трупа на местните борчета. Готвачът им беше разказал как за нула време ги бе овършал. „Как пипнааа момичето, как я ритнааа и си иба майката. Он стана от земята, все едно не го беха тепали, и ги овърше. Изкла ги.“

Караха бързо и пристигнаха по светло пред огромното имение на Арнолд, което се намираше в най-баровския квартал, разположен в подножието на Еред Литуи, с нечовешка гледка към Мордор. Преди да се стигне до високата врата от ковано желязо, имаше бариера и караулка. Колите спряха, Петър излезе от волвото и без да каже и дума на ескортиращите го, тръгна по алеята нагоре към къщата. Една от охраните на Арнолд, която, ако се съдеше по ръста и ширината, явно бе от братчедите, кимна на Петър почтително и отвори вратата. Беше висок почти два метра, на колана му се виждаше запасано кукри, а в кобурите, пристегнати около бедрата, бяха затъкнати две рязани пушки. Един от морските представители на „Звеното“ излезе от мерцедеса, запали цигара и се доближи до братчеда.

- Колега, кой е т’ва, бре?

Братчедът сложи голямата си длан на гърдите му.

- Трай и не питай. Немаш работа тука, глей си морето, пич. Шефът каза да отидете ей те тука надолу по пъта в един ресторант, дека е наш, да се навечеряте, да поотпочинете и да си одите да си връшите работата. Нема да плащате, предупредени са ората там у крачмата. Мноо убаво ягне праат.

- Аре де, колега. В един отбор сме, кажи кой е т’ва, честно!