Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Страх ли те е? — Кара продължаваше да протяга орикалкума към мен.
За да сменя темата, попитах:
— Да го е избрала ли? Никой не го е избирал — нито пък мен. Това, че се оплетохме в проклятието на Мълчаливата сестра, беше случайност. Късметлийско измъкване, неправдоподобна среща. — Аз можех да бъда пожертван, дребно принцче, оставено да умре в пожара ѝ, приемлива цена за гибелта на неродения. А „срещата“ ми със Снори трудно можеше да се нарече планирана. Бях налетял на него в сляп ужас, докато се мъчех да избягам от пукнатината, плъзнала от разкъсаната магия на Мълчаливата сестра.
— Не мисля. — Кара не каза нищо повече, докато изкачвахме един хълм. На върха му продължи: — Заклинанието на Мълчаливата сестра не би могло да се вмести във всеки. Прекалено е могъщо. Никога не съм чувала за такова. Даже Скилфар беше изумена — не го каза, но си личеше. Заклинание като това на Сестрата е имало нужда от двама души да го носят и да набира сили от първоначалното семенце. Двама души — противоположности, — един за тъмната част и един за светлата. Това не би могло да се остави на случайността. Не, било е планирано цяла вечност по-рано… да събере заедно двама толкова редки индивида.
Бях чул достатъчно. Противоположност на Снори. Страхливец срещу неговото геройство, крадец срещу неговата честност. Развратник срещу неговата вярност. Магия като кал срещу неговия бляскав потенциал. Единствената ми утеха беше, че съм принц срещу неговата сиромашия… Е, поне се радвах, че чародейските ми наклонности са колкото на едно паве. Магията винаги ми се е струвала трудна и опасна работа… не че можеш да сложиш пред „работа“ някакви думи, които да я накарат да звучи привлекателно. Със сигурност не и „опасна“ или „трудна“.
Редът, в който вървяхме, се промени. Момчето се умори и изостана на опашката с Тутугу, чийто прилив на енергия от изцеряването му, изглежда, се бе изчерпал. Снори, Кара и аз обаче се отърсихме от умората си. Открих, че в мен се трупа тъмно вълнение. Всеки път, когато крачех през сенките, хвърляни от изправените камъни, чувах Аслауг и посланието ѝ вече се състоеше от простичко обещание: „Идвам“. И макар че се боях от пристигането ѝ, заплахата от него бълбукаше в мен като черна радост, изкривявайки устните ми в усмивка, която може би щеше да ме уплаши, ако имах огледало, за да я видя.
Когато се изкачихме на едно било, малко по-високо от останалите, спряхме и се обърнахме — и зърнахме врага за първи път след колибата. Изчакахме Тутугу и Хенан да се домъкнат до нас.
— Аз преброявам двайсет — каза Снори.
— Бяха толкова при къщата на Аран, преди да нападнат — каза задъхано Тутугу. — Двайсетина.
— Никого не успяхте да убиете, така ли? — Не успях да скрия недоволството си.
— Шестима, мисля — изсумтя Снори. — Те ни следват заедно с другите.
— Аха. — Обърнах се към Кара. — Ти сети ли се за некромантката, когато каза, че магията е единствената ни надежда? Защото тя май също иде след нас.
Врагът беше на пет-шестстотин метра, отвъд една широка долина, и напредваше в плътна група, без да бърза, но неумолимо. Направих няколко крачки, за да увелича разстоянието между мен и Снори. Кожата ми откъм неговата страна пареше и заклевам се, за момент видях пукнатини да се протягат от ръката ми към северняка, като черни мълнии, разклоняващи се във въздуха.
Продължихме бързо надолу по склона, пиренът ни дърпаше за глезените. В подножието пак изчакахме Тутугу да ни настигне.
— Слънцето скоро ще залезе. Тогава ще спрем и ще се бием. — Снори хвърли кос поглед към мен. — Баракел ще ми даде сила. Той идва най-близо на разсъмване, но гасненето на светлината също е момент, когато може да се приближи — особено пък тук.
Кимнах, внезапно открил, че не му вярвам, ама изобщо. Всяка изречена от него дума звучеше като лъжа, а примигнех ли, почти можех да видя крилете на Баракел, разперени от раменете на Снори. И все пак пред нас лежеше Колелото, заедно с всеки кошмар, прошепван някога в приказките край огъня. Не бих хукнал към него, за да избегна някоя брадва. Пък и имах чувството, че щом Аслауг се появи, няма да ми позволи да бягам в друга посока, освен право срещу врага, който и да е той.
Вятърът продължаваше да духа, вече на пориви, и в него се долавяха спомени за зимата. Земята се простираше странно тиха, дори самотният крясък на дъждосвирец звучеше като безочливост. Можех да помириша наближаващия дъжд.