Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

От другата страна на линията се чу звук — нещо средно между смях и сумтене:

— Той определено е човек с характер.

Каролайн се усмихна. Приятно й беше да наблюдава двамата братя, когато бяха заедно, и й харесваше, че всеки път, когато станеше дума за Сам, в гласа на Джо се долавяше нежност. Дъхът на Джо се чуваше в слушалката. Каролайн затвори очи. Лекият морски ветрец разроши косите й. Онова, за което винаги си беше мечтала, бе да има приятел. Защо всичко трябваше да е толкова трудно?

— Обаждам се, защото се сетих за нещо, което би могло да помогне — каза той. — Може да не помогне на Скай, но да е от полза за теб.

— Какво е то?

— Просто бъди искрена. Толкова искрена, колкото е възможно. За каквото и да става въпрос.

— Аз съм… — започна обидено тя.

— Знам. Вярвам ти. Но…

Каролайн мълчаливо се вслуша в дишането му. Нещо в нея се променяше, пластовете, свързани с нейното минало, с нейната изолация, се разместваха. Даваше си сметка, че тази промяна започна от деня, в който Джо пристигна в града, но беше свързана и с бавното и методично самоубийство на Скай. Винаги се беше грижила за хората, които обичаше, и им беше помагала, но сега съзнаваше, че самата тя се нуждае от помощ. Стисна здраво слушалката.

— Понякога човек трябва да се разрови много надълбоко — рече Джо. — Не знам как да го обясня, но при мен имаше ефект. Веднъж, щом си изясних от какво всъщност се опитвах да се скрия, аз… бях по-подготвен да спра.

— Да спреш?

— С пиенето. Има една поговорка, която гласи: «Истината ще те освободи.»

Каролайн кимна. Отново затвори очи и се замисли върху думите му. Представи си десетгодишната Скай. Лежи в палатката си в планината. Август е, нощите са хладни. Под спалния й чувал и под палатката пълзят змии. Отвън се чува воят на койотите. Скай лежи с широко отворени очи и стиска ножа в ръката си.

Андрю Локууд щеше да пресече пътя им след няколко години, но смъртта витаеше из въздуха далеч преди злощастната случка. Момичетата бяха толкова малки, толкова самотни. Каролайн се беше научила никога да не се оплаква.

— Понякога истината много боли — прошепна тя.

— Не — възрази Джо. — Може и да го чувстваш по този начин, но не е така. Истината не е болка, тя е освобождение.

Каролайн чу пукот в слушалката, после в далечината се разнесоха някакви гласове. Сякаш Джо спореше с някого и се опитваше да задържи слушалката за себе си.

— Чакай малко — с неохота рече той накрая. — Един човек иска да говори с теб.

— Хей, Каролайн!

— Здрасти, Сам — отвърна тя.

— Какви са плановете ти за утре следобед?

Чу се мърморенето на Джо, после — пукот, смях, приглушен вик, шум от боричкане. Накрая Сам отново грабна слушалката:

— Е? — попита, сякаш нищо не се беше случило. — Заета ли си?

— Сутринта съм на делова среща с борда на директорите в банката — отвърна тя. — Но след това съм свободна.