Магьосническа ярост

Стефан се ухили.

— А, това. Е, всъщност не съм излъгал, цвете мое. Никой не може да каже какво ще поиска да ти направи Бей в бъдеще. — Жлъч се надигна в гърлото й при тези думи. — Мислех го, когато казах, че до мен ще си в по-голяма безопасност, където той ще може лесно да те вижда от време на време и където ще мога да му напомням, че отговаря пред мен. Но в този момент, Бей не е заплаха за теб.

Ако омагьосаният медальон, който Тео й бе дал, работеше, в този момент той вероятно откачаше. Като стана дума за емоционална нестабилност.

— Какво прави той тук? — попита тя с тих, треперещ глас.

— Мислех, че искаш отговори. Най-добрият човек, който може да ти ги даде, е самият Бей. Опитвам се да спечеля доверието ти така, както ти искаш да спечелиш моето. Това е моят подарък към теб, Сарафина. Той има да ти каже много неща. Точно сега вярвам, че иска само да те гледа, да бъде в една стая с теб. Може би по-късно ще бъде по-разговорлив.

Да я гледа? Това направо чупеше зловещометъра.

Сарафина остана като вкаменена, втренчена в дааемана Атрика, докато Стефан отиде до бара и си наля кехлибарена течност в ниска и широка кристална чаша.

— Някой да иска питие?

Сарафина със сигурност можеше да изпие едно, макар все още да нямаше обед, но бе почти сигурна, че ще го повърне от нерви. Тя поклати глава.

— Седни, цвете мое. Отпусни се. Не си в никаква опасност и сме на път да потеглим. — Стефан взе дистанционното и го насочи към стереото. Бавен, мрачен и твърд алтернативен рок се понесе меко от говорителите. Колко подходящо.

Извънземните очи на Бей се впиха в лицето й. Тя не можеше да отмести поглед от неговия. Какво ли щеше да направи той, ако го стореше? Боже, бе успяла да се затвори като в капан в самолет със Сатаната и демоничния му слуга.

Браво, Сарафина.

Стефан се придвижи бавно до седалката и седна, сякаш всичко беше наред.

— Изглеждате така, сякаш всеки момент ще извадите пистолети и ще ги насочите един към друг. Това не е… как му се викаше? О.К. Корал.19 Сядайте и двамата.

Бей първи отмести поглед. Застана близо до едно кресло, но не седна.

Сарафина седна в едно от местата най-далеч и от двама им, точно когато самолетът потегли напред и се отправи към пистата.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Изненада е — отвърна Стефан.

О, боже.

Тео със сигурност жестоко се бе разпенил досега. Толкова силно искаше да я защити, въпреки че тя бе способна да се пази и сама. Фактът, че сега не можеше да бъде до нея го тревожеше много повече, отколкото тревожеше нея.

Сега сърцето я болеше за него, нещо дълбоко и болезнено вътре в нея. Искаше го — усещането от едрото му тяло и аромата на кожата му. Желанието бе толкова силно, че извика сълзи в очите й.

— Та, как е Изабел? — Стефан отпи от питието си.

Тя примигна изненадано при този въпрос, след което бързо си спомни историята им. Изабел бе отговорна за затварянето му в Грибин. Бе сметнала Стефан за отговорен за смъртта на сестра си от ръката на демон и една нощ го бе хванала в капан в лимузината му, позволявайки на Сборището да го заловят. Ако Еразъм Бойл не го бе измъкнал от Грибин — първоначално с намерението да го убие — Стефан все още щеше да е там.