Мечът на Ликтора [bg]

Момчето, изглежда, бе проследило мислите ми по изражението ми и посоката на погледа ми. Каза:

— Този човек наистина беше магьосник, нали? Почти те омагьоса.

Кимнах.

— Ти каза, че магията им не била истинска.

— В някои отношения, малки Севериън, аз не съм много по-мъдър от теб. Наистина мислех така. А и вече бях видял не едно от мошеничествата им — тайната врата в подземната килия, където ме бяха затворили, и как те накараха да се появиш под робата на онзи мъж. И все пак тъмни неща има навсякъде и онези, които ги търсят упорито, накрая откриват някои от тях, така мисля. И тогава стават, както каза ти, истински магьосници.

— Могат да казват на всички какво да правят, ако знаят истински магии.

При тези му думи аз само поклатих глава, но оттогава много съм мислил по темата. Струва ми се, че има две солидни възражения срещу идеята на детето, макар че, ако се изрази по по-зрял начин, тя може и да прозвучи по-убедително.

Първото е, че магьосниците предават много малка част от знанията си на следващото поколение. Собственото ми обучение беше в, ако можем така да я наречем, най-фундаменталната от приложните науки, и от него съм научил, че напредъкът на една наука зависи много по-малко, отколкото се смята, от теоретичните разработки и систематичните изследвания, а е следствие от предаването на достоверна информация, придобита случайно или по силата на нечие вдъхновение, от една група хора на техните наследници. Природата на онези, които дирят тъмно познание, е такава, че ги кара да бранят ревниво знанията си даже и в смъртта, или да я предават дотолкова обвита в тайнственост и замъглена от самоцелни лъжи, че да не става за нищо. Понякога долитат слухове за такива, които предават знанията си на своите любими или на децата си, но в природата на тези хора е да нямат ни любими, ни деца, а ако имат, то възможно е това да отслабва силата на изкуството им.

Второто е, че самото съществуване на такива способности предполага наличието на противоположни сили. Способностите от първия вид наричаме „тъмни“, макар че те могат да използват смъртоносна светлина като онази, която използваше Декуман, а вторите наричаме „светли“, макар че, според мен, те могат понякога да прибягват до помощта на тъмнината, така както добрият човек спуска балдахина на леглото си, за да заспи. И все пак има нещо вярно в тези приказки за тъмнината и светлината, защото те ясно показват, че едното предполага другото. В приказката, която прочетох на малкия Севериън, се казваше, че вселената е не друго, а дълга дума, изречена от Неръкотворния. В такъв случай ние сме сричките на тази дума. Но изричането на която и да е дума е безсмислено, освен ако няма други думи, думи, които са неизречени. Ако един звяр има само един вик, то този вик не казва нищо. Дори вятърът има много гласове, така че хората зад затворените си врати да чуят гласа му и да разберат дали времето е бурно, или спокойно. Силите, които наричаме „тъмни“, според мен са думите, които Неръкотворния не е изрекъл, в случай че Неръкотворния изобщо съществува, и тези думи трябва да бъдат поддържани в полусъществувание, ако искаме другата дума, изречената дума, да бъде членоразделна. Неизреченото може да бъде важно — но изреченото е по-важно. Така фактът, че знаех за съществуването на Нокътя, беше почти достатъчен да обезсили заклинанието на Декуман.