Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
М. Дас издърпа другия стол, за да седне, и на мен ми направи впечатление, че два от пръстите на дясната му ръка ги няма до средната става. Около онова, което бе останало от ръката, беше омотан парцал, който обаче не прикриваше разядената плът на китката, изпод която се виждаха мускули и сухожилия.
Той седна тежко на стола. Огромната глава се клатушкаше, сякаш тънкият врат едвам я крепеше, а парцалите около горната част на гръдния кош се издигаха и после бързо се снишаваха. Помещението се изпълни със звука на накъсаното ни дишане.
— Проказа — прошепнах аз, но все едно го изкрещях.
Пламъчето затрепка трескаво и още малко, да угасне. Иззад газеника ме погледнаха влажни кафяви очи и сега аз видях, че клепачите също са отчасти разядени.
— Господи — пророних. — О, мили Боже. Дас, какво са направили с вас? Проказа.
— Дааа…
Не съм в състояние да опиша този глас. Заради разядените устни някои звуци не се чуваха, Други бяха придружени от съскане и фъфлене всеки път, когато езикът се опираше в оголените зъби. Не си представям как той изобщо е могъл да говори. Мигът ставаше още по-налудничав от това, че в едвам изречените, съскащи изречения още се долавяха оксфордският акцент и изисканият синтаксис. Слюнката навлажняваше оголените зъби и хвърчеше към газеничето, но аз разбирах думите. Не можех да се помръдна, не можех да извърна поглед.
— Даааа — каза поетът М. Дас, — проказа. Днес обаче, господин Лучак, се казва болест на Хансен.
„Днееейс, гусшин Лушшак.“
— Да, разбира се. Извинявайте.
Кимнах, примигах, но пак не успях да извърна очи. Забелязах, че още стискам края на масата. Кой знае защо, ми се струваше, че напуканото дърво ме свързва някак с действителността.
— Господи — повторих глухо, — защо се е получило така? Как мога да помогна?
— Прочетох стихосбирката ви, господин Лучак — изсъска М. Дас — Сантиментален поет сте.
— Откъде я взехте?
„Глупак. Я се стегни!“
— Исках да кажа — защо смятате, че стиховете са сантиментални?
Дас примига бавно. Разядените клепачи се спуснаха като опърпани по краищата щори и така и не покриха докрай бялото на очите. След като потули интелигентния си поглед, привидението пред мен стана хиляди пъти по-ужасно. Едвам устоях на желанието да побягна — затаих дъх, докато Дас отново ме погледна.
Гласът му звучеше тъжно.
— Наистина ли във Върмънт вали толкова много сняг, господин Лучак?
— Какво? О, в смисъл че… да. Да. Не винаги, но някои зими да. Особено в планините. Отбелязват пътя и пощенските кутии с пилони и оранжеви знаменца.
Говорех несвързано, но трябваше или да дърдоря нещо, или да захапя кокалчетата на пръстите си, за да заглуша другите звуци.
— Ах-х-х — въздъхна Дас и това прозвуча като въздух, който излиза от издъхваща морска твар. — Жалко, че не мога да го видя. Дааа.
— Прочетох поемата ви, господин Дас.
— Така лииии?
— Да, поемата за Кали, де. Всъщност го знаете, разбира се. Нали вие ми я пратихте.
— Да.
— Защо?
— Кое защо, господин Лучак?
— Защо я пращате за издаване в чужбина? Защо я давате на мен?
— Защото трябва да се издаде. — За пръв път в гласа на Дас се долови чувство. — Не ви ли хареса?
— Не — отговорих аз. — Изобщо не ми хареса. Но има части, които са много… запомнящи се. Ужасни и запомнящи се.
— Дааа.
— Защо сте я написали?
М. Дас отново затвори очи. Страховитата глава климна напред и за миг ми се стори, че той ще заспи. В светлината на газеника раните по скалпа му бяха лъскави и сивкаво-зелени.
— Трябва да се издаде — прошепна дрезгаво Дас. — Ще ми помогнете ли?
Поколебах се. Не бях сигурен, че последното, което е казал, е въпрос.
— Добре — отговорих накрая. — Кажете ми защо сте я написали. Какво правите тук?
Дас също ме погледна вторачено и с напрежението в очите си успя някак да ми предаде, че не сме сами. Извърнах се настрани, но там имаше само тъмнина. Беше страшна жега, от бузите ми се стичаше пот.
— Какво… — Подвоумих се. — Какво ви се е случило, че изглеждате така?
— Прокажен съм.
— Да.
— И то от много години, господин Лучак. Не обръщах внимание на признаците. На люспестите петна по дланите си. На болката, след която започваше изтръпване. Дори докато давах автографи по време на обиколките и водех семинари в университета, усещах проказата в дланите и бузите си. Знаех истината много преди да се появят отворените рани, много преди онази седмица, когато заминах на изток за погребението на баща си.
— Но сега има лекарства — извиках аз. — Със сигурност сте знаели… Сега проказата е лечима.