Песента на Кали

— Не, господин Лучак, не е лечима. Дори онези, които вярват в такива лекарства, признават, че с тях симптомите просто се забавят и понякога се спират за известно време. Но аз бях последовател на Ганди и неговата философия за здравословен живот. Получех ли обриви и болки, постех, спазвах диети, правех си клизми и пречиствах и тялото, и духа си. Правил съм го дълги години. Не ми помогна. Знаех, че няма да ми помогне.

Поех си дълбоко въздух и избърсах длани о панталоните си.

— Е, щом сте знаели, че…

— Изслушайте ме, ако обичате — прошепна поетът. — Не разполагаме с много време. Ще ви разкажа една история. Беше лятото на 1969 година — сега за мен друг век, друг свят. Баща ми беше кремиран в моето родно селце. От доста седмици вече се виждаха кървавите рани. Казах на братята си, че е алергия. Търсех усамотение. Не знаех какво да правя. По време на дългото пътуване до Калкута можех да помисля на спокойствие. Виждали ли сте болница за прокажени в Индия, господин Лучак?

— Не.

— Не ви го пожелавам. Дааа, можех да отида в чужбина. Разполагах с пари. Лекарите в такива развити държави като вашата, господин Лучак, рядко виждат болестта на Хансен в напреднал стадий. Това е заболяване на мръсотията и на боклуците, на нехигиеничните условия, забравено на запад още от Средновековието. В Индия обаче то не е забравено. Не, не е забравено в любимата ми Индия. Знаете ли, господин Лучак, че само в Бенгалия има половин милион прокажени?

— Не — отговорих аз.

— Не, И аз не знаех. Но ми казаха. Повечето прокажени умират от друго, още преди болестта да се е развила. Докъде бяхме стигнали? А, да. Вечерта пристигнах на гара Ховра. Вече бях решил какво да правя. Бях обмислял дали да не се лекувам в чужбина. Бях обмислял дали да търпя години наред, докато болестта се развива. Бях обмислял дали да се подлагам на унижението и изолацията, каквито такова лечение налагат. Бях обмислял всичко това, господин Лучак, и се бях отказал от него. И след като взех решение, бях много спокоен. Онази вечер, докато гледах от прозорците на вагона първа класа светлините на гара Ховра, аз бях в мир със себе си и с вселената. Вярвате ли в Бога, господин Лучак? Аз не вярвах. Не вярвам и сега… по-точно не вярвам в никой бог на светлината. Има… но докъде бях стигнал? Да. Когато слязох от вагона, бях много спокоен. Решението ми позволяваше да избегна болката не само от това, че съм инвалид, но и от раздялата. Поне така си мислех. Направо там, на гарата, дадох багажа си на един изумен просяк. А, да, господин Лучак, извинявайте за начина, по който вчера ви предадох ръкописа. Иронията е едно от малкото удоволствия, които са ми останали. Жалко само, че не можах да погледам. Докъде бяхме стигнали? Да, излязох от гарата и отидох на великолепното съоръжение, което наричаме моста Ховра. Видяхте ли го? Да, разбира се, че сте го видели. Какви ги говоря! Винаги, господин Лучак, съм го смятал за прекрасен образец на абстрактната скулптура, недооценен като красиво произведение на изкуството, каквото всъщност е. Онази вечер мостът бе относително празен — по него минаваха само неколкостотин души. Спрях по средата. Не се колебах дълго, защото не исках да имам време за мислене. Да ви призная, съчиних кратък сонет, така да се каже, прощално стихотворение. Навремето и аз бях сантиментален поет. Скочих. От процепа в средата. Той се пада на около стотина метра от тъмната вода на Хугли. Сякаш падах вечно. Ако знаех, че ще чакам вечно между началото и края на това самоубийство, щях да измисля нещо друго, уверявам ви. Ако паднеш от такава височина във водата, тя ти се струва като бетон, господин Лучак. Ударът беше много силен, сякаш в черепа ми разцъфна цвете. Нещо в гръбнака и врата ми изщрака. Силно. Все едно се е счупил дебел клон. После тялото ми потъна. Казвам „тялото ми“, господин Лучак, защото в онзи миг умрях. Не се съмнявам в това. Но се случи нещо странно. Духът не те напуска веднага след смъртта, а следи като отегчен наблюдател развоя на събитията. Как иначе да опиша усещането от това, че виждам как сгърченото тяло потъва в тинята на дъното на Хугли? Или виждам как рибите се нахвърлят стръвно на очите и на меката плът? Че виждам всичко това и не изпитвам притеснение или ужас, само съвсем слабо любопитство? Такова е изживяването, господин Лучак. Такова е това ужасно действие — нашата смърт… банално като всички други неизбежни действия, от които е изтъкано окаяното ни битие. Не знам колко дълго е лежало тялото ми там, колко дълго се е сливало с речната тиня, докато приливът или водата, вдигната от някой кораб, не са изхвърлили на брега разложената ми плът. Намериха ме едни деца. Започнаха да ме ръгат с пръчки и да се смеят, когато те проникваха в плътта ми. После дойдоха капаликите. Отнесоха ме — внимателно и предпазливо, макар че по онова време тези неща вече нямаха значение за мен, — в един от многото си храмове. Събудих се в прегръдката на Кали. Тя е единствената богиня, която може да победи и смъртта, и времето. После Кали ме възкреси, господин Лучак, но само за да й служа. Само за да й служа. Както виждате, когато върна на тялото ми диханието, Черната майка не сметна за необходимо да го очисти от напастта, която го разяжда.