Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
— Искаш ли да те закарам до вкъщи? — попита Нина. Обикновено лъчезарните й кафяви очи сега бяха засенчени.
— Не. Не е необходимо. Ще прескоча да се видя с Лео. Сигурна съм, че той вече се е върнал от… е, оттам, където е бил тази сутрин, когато го търсих. Той ми беше много ядосан, защото аз… аз позволих на Куентин да прави каквото си иска. Той трябваше само да почака и да стане неговото. И децата ще трябва да научат за всичко това. И те ми бяха сърдити по същата причина. Ще се опитам да ги отведа вкъщи този следобед.
— Между другото, Сара, минах през дома ти за малко миналата вечер, но никой не отговори на позвъняването ми.
— Моли се почувства по-добре. Мислех, че ще мога да я оставя за няколко минути. Излязох да покарам. Аз… върнах се много късно.
— И Моли ли излезе? Сама? Дали е разумно?
— О, не! Нямаше намерение да ходи никъде. Може би не й се е искало да отвори вратата. Вчера докторът й предписа антидепресанти. Тези хапчета просто те скапват. — Тя се ровещи из една малка червена чантичка и намери това, което търсеше, сребърен ключодържател, който представляваше буквите „М“ и „Дж“, свързани с две халки около.
— Знам, че не е време за много въпроси, но трябва да знам едно нещо — каза Нина. — Защо ми се обади в съда и ме накара да оттегля несъгласието за ексхумацията на Рей? Може бе не е уместно да говорим за това, но ти не ми се обади и вчера.
— Куентин ме накара. Дойде при мен, за да разговаряме и постигна каквото искаше. Докато стоеше пред мен, не можех да му се противопоставя. Той ми нареди какво да кажа.
Тогава… позвъних в съда, за да разбера какво е станало. Бях много засрамена и не исках да говоря направо с теб, Нина. И се почувствах доволна, когато разбрах, че си поискала отлагане. Но сега си мисля, че ако беше направила каквото ти казах, тази ексхумация щеше да е извършена както трябва, аз щях да бъда там заедно с полицията и нещата щяха да са под контрол… Работата е там, че Куентин има много по-различна ценностна система от всички нас. Рей беше като него. Получаваше каквото си иска точно като Куентин. — Тя натисна дистанционното за колата и вратите се отключиха. — Съжалявам, ако съм ти създала неприятности — каза тя и качи крака в колата си, усети върху тях погледа на Пол и рязко затръшна вратата.
— Сара… — опита се да каже Нина, но колата потегли бавно и се скри от погледите им, оставяйки ги в облак прах.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита Нина с ужас в гласа си.
— И на мен не ми харесва — каза Пол. — Като в антична драма. Падащи мълнии, скърбяща вдовица, обирджии на гробове… Как успяваш да се забъркваш винаги в подобни безумия?
— Ти как мислиш, какво се е случило точно?
— От това, което ми казваш, тя може би е права. Дядото е загубил чувство за реалност. Това е пример как един психично болен човек може да направи нещастни хората около себе си.
— Той е много смахнат, Пол, но не изглежда психически болен.
— Тръпки ме побиват, като си го помисля какво прави с това тяло. Представи си каква гледка е.
— Може и да не е бил той. Както казва Сара, трябвало е да почака само няколко дни.
— Може би си е мислил, че тя пак ще промени решението си. И че той няма да постигне целта си.
— Не знам. Беше толкова самоуверен онзи ден — каза Нина.
— Тогава… мислиш ли, че може да е някой от тримата, които й били ядосани?
— Те бяха на път да загубят, Пол. Те тримата — Лео Терънт, Джейсън и Моли. Защо е толкова важно тялото на Рей, а? Имах чувството, че там, на планината, не свършваше нещо, а започваше. Силата на тази светкавица, която ме ослепи и ме накара да се свивам в ужас на земята… Като че ли там имаше някакъв бляскав и смъртоносен дух, а не мълния.
— Кой, по дяволите, знае какво е електричеството в крайна сметка? — каза Пол. — Това си е мистерия, както раждането и смъртта. Както и съня. Може би и Господ е ток. Мен също ме спохождат подобни мисли за делото, по което работя. Получавам странни прозрения, дори не идват от мен, ами като от нещо отвън, което желае случаят да бъде разбулен и ме води по нишката.
— Заслужаваш една закуска. Хайде. Ще те закарам и после ще те върна обратно тук.
— Става късно. Да хапнем пилешки сандвич в онзи ресторант на брега.
Тя зави по магистралата и се отправи на запад.
— Обзалагам се, че който и да е направил среднощните лудории на гробищата, тази сутрин ще има страшен апетит — каза Пол. — Трябва да проверим ресторантите и да видим кой е човекът с двойната закуска.