Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
— Невинен. Невинен. Невинен.
Близките надаваха радостни възгласи при произнасянето на всяка присъда. Подсъдимите запрегръщаха адвокатите си, прегръщаха се един друг. Един от тях плачеше от облекчение. Съдебните заседатели имаха нещастен вид. Нина не можеше да види лицето на Колиър, но раменете му се прегърбваха все повече и повече при изричането на всяко „невинен“ и тя можеше да си представи как се чувства той. Барбара Бенинг сложи ръка около раменете му, сякаш искаше да го успокои.
Очертаваше се тежка нощ за Колиър. Когато Милн освободи всички точно в пет часа, тя се опита да пресрещне Колиър, но той разговаряше в залата с няколко от съдебните заседатели. Израз на дива болка и унижение премина през лицето му, когато разбра, че тя е била в съдебната зала. Погледът му се върна към съдебните заседатели, които казаха, че съжаляват, но че законите в щата не позволяват несъмнеността на обвинението.
Той не искаше да разговаря с нея. Тя заслиза по стълбите, силно угрижена за него.
В седем часа Пол се върна в „Сийзърс“, взе си душ и се среса за минути. В цветарницата на партера откри букет слънчогледи, набрани от долината. Едрите им цветове бяха леко наведени, но все още сияйно златни.
Загоряла и боса, Ким го посрещна на вратата в топлата вечер. Носеше тясна памучна рокля. Тя се обърна и го поведе към осветения с фенери двор. Пол предчувстваше голотата й под леката дреха.
— Как върви работата? — попита тя, щом седнаха пред двете чаши с мартини.
Около лицето й трептяха пламъците на свещите и топлата им светлина играеше по загорялата и шия, украсена с огърлица от аметисти.
— Перките помогнаха. Май открих колата.
— Много се радвам. Чувствах се глупаво, дето не мога да описвам нещата конкретно. Но цветовете… Винаги улавям цветовете.
— Остана един цвят в картината, който не можахме да си обясним.
— Да. Зеленото. Отпред. Забелязал си го. Шофьорът беше… зелен. Това е единствената причина да го използвам.
— Носел е нещо зелено?
— Не си спомням нито косата, нито лицето. Само цвета. Не мисля, когато рисувам. Никога не казвам „това е кола или нещо друго“ Цветните петна сами се оформят. Това, което рисувам, е чувството. Бялото е смекчено със сивкави тонове; оранжевото е засенчено от синьо, зеленото е агресивно, дори металнозелено. Картината е силна и трагична като колорит. И все пак някои от петната явно изобразяват това, което съм видяла, специално колата. Така че може би и зеленото представлява нещо истинско. Не знам. Толкова е обезсърчаващо.
— Ти се справи много добре — каза Пол успокояващо. Той взе ръката й и я задържа, като изследваше малко петънце боя в извивката между палеца и показалеца й. — Хубави ръце — каза той и я целуна по това място. — Тя му позволи да обърне ръката й и да я целуне по дланта. — Какво рисуваш сега? Мога ли да го видя след вечеря?
— Малка картина на кактусовата градина.
Пол засмука маслината си.
— Възхищавам се на хората, които творят нещо.
— Струва ми се, че и твоята работа изисква доста творчество.
— Мда. Май наистина е така — каза изненадано Пол. — Макар че досега не съм гледал на нея по този начин.
— Понякога е необходимо да се провалиш, да се надсмееш над себе си.
— Няма проблем. През цялото време го правя.
Тя го гледаше по начин, който той намираше за много ласкателен. Хипнотизираше го с движенията си, с погледа си, с аромата си. Усмихваше се замислено.
— Бих искала да те нарисувам. Гол — каза тя.
Той се изсмя и си помисли за картината й с брадатия кактус. Опита се да си се представи абстрактен, захвърлен сред тези необикновени цветове. Не успя.
— Сериозно. Русите мъже са предизвикателство към художниците, защото градацията в цветовете е толкова неуловима и деликатна.
— Аз — деликатен? Това е нещо ново.
Очите й го разглеждаха от горе до долу.
— Името ти е холандско, но приличаш на швед или на датчанин. С едър скелет и мускулесто телосложение.
Обективистичният й подход най-накрая го победи. Той слушаше меките думи, произнасяни от съвършено очертаните й устни.
— Бих искала да те нарисувам, както седиш ей там и пиеш мартини от кристална чаша на светлината на свещите.
— Чисто гол?
— Мда. Чудя се… имаш ли нещо против да си свалиш ризата?
— Съвсем не — каза Пол учтиво и съблече ризата си толкова бързо, че за малко да разлее питието си.
Тя стана и се приближи към него, движеше се бавно, гласът й беше много спокоен.
— Виж как светлината позлатява русите косми по гърдите ти — промърмори тя, като прокара опитния си пръст през зърното му. Ризата се свлече от ръката му, съвсем забравена.